Сега, едно денонощие по-късно, Алвар изпитваше все по-силно неспокойство. Реши веднага да отиде в отделението. Стана бързо от стола си, но не стигна далеч. Вътрешният телефон избръмча. Обаждаше се директорът Рикард Фагер, най-накрая. Имаше добри новини. Затворът „Хамерфорш“ беше готов да приеме Бенито още утре сутринта, а това, разбира се, беше фантастично. Въпреки това Алвар не се зарадва толкова, колкото беше очаквал, и първоначално не разбра защо. После осъзна, че чува бученето на товарния влак, затвори слушалката, без да каже и дума, и се втурна навън.
Микаел се почувства нападнат. От друга страна, това определено беше едно от по-приятните нападения. На вратата се появи Малин Фруде, мокра от дъжда, с размазан по бузите грим и нещо диво и решително в погледа. Микаел не знаеше дали ще го удари, или ще разкъса дрехите му.
Истината беше някъде по средата. Тя го блъсна в стената, сграбчи хълбоците му и каза, че ще го накаже за това, че е толкова скучен и толкова секси и въобще за всичко, по дяволите. Още преди Микаел да се осъзнае, тя го яхна в леглото и свърши, два пъти.
Двамата лежаха един до друг и дишаха тежко. Той я галеше по косата и шепнеше мили, нежни думи, точно както се очакваше от него, а в гласа му нямаше фалшиви нотки. Наистина му бе липсвала. Навън валеше, а платноходките обикаляха Ридарфиерден. Капките падаха по покривите. Моментът беше красив. Въпреки това Микаел потъна в мисли, което, разбира се, не убягна на Малин.
– Омръзнах ли ти вече? – попита тя.
– А? Не. Копнеех за теб – каза той и действително го мислеше.
Но, разбира се, чувстваше вина. Секундите след като си правил секс с жена, която не си виждал отдавна, не бяха време за размисли, свързани с работа.
– Кога за последно си казвал нещо искрено?
– Опитвам се да го правя доста често.
– Пак ли мислиш за Ерика?
– По-скоро за онова, за което говорихме по телефона.
– Хакерската атака.
– Това също.
– И за Лео?
– Да.
– Тогава трябва да изплюеш камъчето, мамка му. Защо всъщност се интересуваш толкова много от него?
– Дори не знам дали се интересувам от него. Просто опитвам да навържа нещата.
– Страшно разяснение, Кале Блумквист.
– Хм, да.
– Значи има нещо, което не искаш да разкриеш, заради някакъв таен източник или нещо такова? – попита тя.
– Може би.
– Идиот!
– Съжалявам.
Чертите ѝ омекнаха и тя отметна един кичур коса от челото си.
– От друга страна, аз също си мислих дълго за Лео след разговора ни – каза Малин и се зави с одеялото.
Изглеждаше просто неустоимо.
– Какво си мислеше? – попита Микаел.
– Спомних си, че по времето, когато беше толкова щастлив, той обеща да ми разкаже на какво се дължи това. После обаче този период отмина и ми се стори безсърдечно да го притискам.
– Защо си се сетила за това?
Тя като че се поколеба. Загледа се през прозореца.
– Защото щастието му едновременно ми харесваше и ме тревожеше. Беше твърде разпален.
– Може да е бил влюбен.
– Точно това го питах, но той отрече категорично. Тогава бяхме в ресторант „Риш“, което беше събитие само по себе си. Лео мразеше тълпите. Но онзи път се съгласи да излезе и всъщност щяхме да обсъждаме кой ще дойде на моето място. Но Лео беше невъзможен. Веднага щом споменех някое име, той сменяше темата и заговаряше за любовта и живота или се впускаше в изложения за музиката си. Честно казано, беше непонятно и досадно. Бил роден да харесва определени хармонии и гами, минорна секста или нещо такова. Не слушах особено внимателно. Той беше толкова щастлив и погълнат от себе си, че се засегнах и му се нахвърлих като идиот. „Какво се е случило? Трябва да ми разкажеш.“ Но той отказа да отговори конкретно. Не можел да каже, не още. Обясни само, че най-накрая се чувства у дома си.
– Може да е открил Исус.
– Лео мразеше всичко религиозно.
– Тогава какво е станало?
– Нямам представа. Знам само, че няколко дни по-късно всичко приключи също толкова бързо. Енергията му съвсем се беше изпарила.
– В какво отношение?
– Във всякакво. Беше около Коледа преди година и половина. Последният ми ден в „Алфред Йогрен“. Бях ме в офиса на Лео късно през нощта. Организирах прощално парти у дома, а той не дойде, което ме натъжи. Двамата имахме специална връзка.
Тя го погледна.
– Нямаш причина да ревнуваш.
– Не ревнувам толкова лесно.
– Знам. И те мразя за това. Нямаше да е зле понякога да го правиш, колкото да покажеш, че ти пука. Но с Лео флиртувахме, горе-долу по времето, когато те срещнах. Животът ми беше същинска каша покрай развода и сигурно затова цялото щастие, което изобщо не му беше присъщо, ме човъркаше толкова много. Както и да е, обадих му се посред нощ, а той още беше в офиса. Това ме нарани още повече. Но той ме помоли за извинение толкова сърдечно, че му простих, а щом ме попита дали искам да отида при него и да пийнем по едно преди лягане, аз веднага хукнах натам. Не знам какво очаквах. Не разбирах какво прави там толкова късно, Лео не беше работохолик. Кабинетът му – преди това е бил на баща му – е крайно необичаен. На стената виси картина на Дардел[24]. В ъгъла има бюро от Хаупт[25]. Лео понякога казваше, че се срамува от стаята. Че луксът, с който е обзаведен, е непристоен. Но когато отидох там онази вечер... Не мога да го опиша. Очите на Лео сякаш тлееха, а в гласа му имаше нещо ново, дрезгаво. Той все пак се опита да си придаде радостен вид. Усмих ваше се през цялото време, но погледът му беше изгубен и тъжен. Върху бюрото от Хаупт имаше изпита бутилка бургундско вино и две празни чаши. Очевидно бе имал посещение. Прегърнахме се, говорихме си мили работи, изпихме половин бутилка шампанско и си обещахме да поддържаме връзка. Но си личеше, че той мисли за нещо друго, затова накрая казах: „Вече не изглеждаш щастлив“. „Щастлив съм – отвърна той. – Просто...“ Не завърши изречението. Дълго време мълча. Пиеше от шампанското си. Изглеждаше абсолютно отчаян. Каза, че щял да направи голямо дарение.