– На кого?
– Не знам. Чудех се дали не му е хрумнало на момента. Като че ли веднага се засрами от думите си, така че не го разпитах. Стори ми се, че е лично, а по-нататък нещата просто не бяха същите. Накрая станах, той също се изправи, отново се прегърнахме и се целунахме малко вяло. Аз измърморих „грижи се за себе си, Лео“, излязох в коридора и зачаках асансьора. Но размислих, бях раздразнена. Що за нелепа тайнственост? Какво го беше прихванало? Исках да разбера. Но когато се върнах – имам предвид още преди да го видя – осъзнах, че не бива да съм там. Лео седеше в кабинета си и пишеше нещо върху бежов лист хартия. Личеше си, че се старае. Раменете му бяха напрегнати. В очите му имаше сълзи и сърце не ми даде да го обезпокоя. Той така и не ме видя.
– И нямаш представа за какво е ставало дума?
– Впоследствие предположих, че има нещо общо с майка му. Тя умря само няколко дни по-късно, а Лео излезе в отпуска и се отправи на дългото си пътуване. Сигурно трябваше да му се обадя и да изкажа съболезнованията си. Но както знаеш, по онова време собственият ми живот се превърна в ад. Работех денонощно на новото си работно място и се карах с бившия си. Освен това постоянно спях с теб.
– Това трябва да е било най-лошото от всичко.
– Вероятно.
– Значи, не си виждала Лео оттогава?
– Не и на живо, само кратък клип по телевизията. Постепенно бях забравила за него, или по-скоро бях потиснала спомените. Но днес, след като ми се обади...
Малин се поколеба, сякаш търсеше думите.
– Онази сцена в офиса отново изникна в ума ми – продължи тя, – но нещо в нея ми се стори не както трябва. Не можех да определя какво. Това ме човъркаше и накрая толкова се раздразних, че му се обадих. Но си е сменил номера.
– Някога споменавал ли е за психолог, застрелян при инцидент в ловната дружина на Алфред Йогрен, когато Лео е бил малък? – попита Микаел.
– А, не, какъв психолог?
– Името на психолога е Карл Сегер.
– Не ми е познато. Какво се е случило?
– Карл Сегер бил застрелян по време на лов за лосове преди двайсет и пет години в горите при Йостхамар – вероятно погрешка. Стрелецът бил Пер Фелт, финансовият директор на „Русвик“.
– Подозираш ли нещо?
– Не съвсем, или поне не още. Но си мислех, че Карл Сегер и Лео може да са били близки. Родителите са инвестирали в момчето, нали? Подготвяли са го за тестовете за интелигентност и така нататък, а четох, че Сегер е писал доста за влиянието, което оказва самочувствието върху развитието на младите хора, затова се чудех...
– Лео имаше повече самосъмнение, отколкото самочувствие – прекъсна го Малин.
– Карл Сегер е писал и за самосъмнението. Лео често ли говореше за родителите си?
– Понякога, но неохотно.
– Не звучи добре.
– Херман и Вивека сигурно са имали своите добри моменти, но според мен едно от нещастията на Лео е, че така и не е успял да им се противопостави. Така и не е тръгнал по собствения си път.
– Имаш предвид, че е станал финансист против волята си.
– Никога не е толкова просто. Една част от него трябва да го е искала. Но съм убедена, че мечтаеше да се освободи. Може би затова сцената в кабинета му ми направи такова впечатление. Стори ми се като сбогуване – не само с майка му, ами и с нещо друго, по-голямо.