– Нарече го Хамлет.
– Най-вече за да подчертая разликите между вас. Но е вярно, че Лео постоянно премисляше всичко.
– Накрая Хамлет става агресивен.
– Ха, да, но Лео никога не би...
– Какво?
Над лицето на Малин падна сянка и Микаел сложи ръка на рамото ѝ.
– Какво има? – попита той.
– Не, нищо.
– Хайде де!
– Веднъж видях Лео наистина обезумял – каза тя.
В 19,29 първите вибрации от товарния влак преминаха като шок през тялото на Фария Кази. До затварянето на вратите оставаха само шестнайсет минути. Но дотогава можеха да се случат много неща. Никой не знаеше това по-добре от нея. Отвън в коридора пазачите дрънчаха с ключовете си, чуваха се гласове, и макар да не разбираше и дума от казаното, тя отново долови вълнението, което се усещаше сред затворничките напоследък.
Нямаше представа на какво се дължи, но във въздуха се усещаше някаква припряност и се носеха слухове, че Бенито ще се махне оттук. Но нямаше нищо сигурно, не се знаеше дори дали навън вали, или не. Преди час сякаш имаше гръмотевична буря, но сега до тях достигаше единствено тътенът на железницата.
Стените се тресяха, а хората сновяха насам-натам, но като че ли не се случваше нищо сериозно. Може би тази вечер все пак щяха да я оставят на мира. Фуражките бяха нащрек. Алвар Олсен не я изпускаше от поглед и изглежда работеше денонощно. Може би най-накрая щеше да я защити. Може би всичко щеше да е наред, без значение какво се говореше по коридора. Фария се замисли за братята си, за майка си и за слънцето, което някога грееше над поляните във Валхолмен. Но не след дълго бе изтръгната от бляновете си.
В далечината се чу шляпане на пантофи, което звучеше притеснително познато. Вече нямаше съмнение. Във въздуха се понесе сладък мирис на парфюм и Фария Кази се задъха. Искаше ѝ се да пробие дупка в стената и да побегне по железопътните релси или просто да изчезне като с магическа пръчица. Но се намираше в килията си, изоставена и беззащитна, също като едно време в Сикла. Опита да мисли за Джамал. Естествено, това не помогна. Вече нямаше утеха. Товарният влак дрънчеше, стъпките се приближаваха, парфюмът пареше ноздрите ѝ. Само след няколко секунди щеше да бъде запратена в същата бездънна дупка, както винаги. Без значение колко пъти си повтаряше, че животът ѝ вече е съсипан и че няма какво да губи, Фария продължаваше да се ужасява всеки път когато Бенито се появеше на вратата и с блага усмивка ѝ предадеше поздрави от братята ѝ.
Не беше ясно дали Бенито е срещала Башир и Ра зан и дали изобщо е контактувала с тях. Въпреки това в поздрава сякаш имаше смъртна заплаха. След това задължително следваше ритуалът, при който Бенито я удряше и галеше, пипаше я по гърдите и между краката и я наричаше циганка и курва. Само че не самите докосвания и думи бяха най-лошото. Най-лошото бе чувството, че всичко това е просто прелюдия към нещо далеч по-страшно. Понякога Фария очакваше в ръката на Бенито да проблесне метал. Тук в затвора мислите за стомана я спохождаха често.
Цялата репутация на Бенито се дължеше на няколко индонезийски ками, за които се говореше, че е изковала сама по време на литания от проклятия. Твърдеше се, че камите могат да те обрекат на смърт просто като бъдат насочени към теб. Тези митове следваха Бенито по коридорите като аура, като ореол от зло, и се смесваха с мириса на парфюма ѝ. Фария многократно си бе представяла как Бенито ѝ се нахвърля с камите. Имаше и дни, когато си мислеше, че може би така би било по-добре.
Заслуша се към коридора и за миг надеждата отново се пробуди. Стъпките отвън затихнаха. Да не би някой все пак да я беше спрял? Не, след малко крачките пак отекнаха и този път Бенито не беше сама. Личеше си не само по стъпките, усещаше се по миризмата. Парфюмът се бе смесил с по-остър мирис на пот и ментови бонбони. Това беше Тине Грьонлунд, подчинена на Бенито и неин бодигард. Фария разбра, че не я очаква почивка, а точно обратното. Този път щеше да бъде страшно.
Бенито стигна до килията, като най-напред иззад вратата се подадоха бледите ѝ стъпала с лакираните нокти, подаващи се от джапанките. Ръкавите на ризата ѝ бяха навити и разкриваха татуировките ѝ. Тя беше потна и гримирана и гледаше студено, но все пак се усмихваше. Нямаше човек с по-неприятна усмивка от нейната. След нея влезе Тине и затвори вратата, въпреки че единствено пазачите имаха право на това.
– Грета и Лаурен са отвън. Никой няма да ни безпокои – каза Тина.