Бенито се приближи до Фария и пъхна ръка в джоба на панталоните си. От усмивката ѝ остана само намек. По бледото ѝ чело се появиха нови бръчици. Капка пот се стече към устните ѝ.
– Нямаме много време – каза тя. – Сигурно си чула, че фуражките ще ме местят. Затова трябва да вземем решение още сега. Ние те харесваме, Фария. Изглеждаш добре, а ние обичаме красиви момичета. Но харесваме и братята ти. Те ни отправиха много щедро предложение, така че бихме искали да знаем...
– Нямам пари – промълви Фария.
– Едно момиче може да плати и по други начини. Ние си имаме предпочитания, наша собствена валута, нали, Тине? Всъщност имам нещо за теб, Фария. Нещо, което ще ти помогне да станеш по-отзивчива.
Бенито отново бръкна в джоба си и този път се усмихна широко. В усмивката ѝ имаше нещо вледеняващо победоносно.
– Какво съм донесла, как мислиш? – продължи тя. – Не е моята Керис, поне за това можеш да си спокойна. Но все пак е нещо ценно за мен.
Тя извади черен предмет от джоба си, при което се чу щракване на метал. Миг по-късно Фария остана без дъх. Предметът беше сгъваем нож. Страхът я парализира и тя не можа да реагира, когато Бенито я сграбчи за косата и дръпна главата ѝ назад.
Острието се приближи бавно, бавно към врата ѝ и спря до сънната артерия. Бенито сякаш искаше да демонстрира къде ще нанесе смъртоносната рана. Пръскайки слюнка, тя изръмжа нещо за изкупване на греховете с кръв и за щастието на семейството. Фария не знаеше какво точно. Усещаше единствено сладникавия парфюм и парливия дъх на Бенито, който миришеше на тютюн и на нещо спарено и болно. Не беше в състояние да мисли, затова и не проумя защо в стаята нас тъпи някакво ново вълнение. После осъзна, че вратата се е отворила и затворила.
Вътре имаше още един човек. Кой? Първоначално Фария не можа да разбере. Но това беше Лисбет Саландер. Изглеждаше странно, някак разсеяно, като че бе потънала в мисли или не знаеше къде точно се намира. Не трепна дори когато Бенито се приближи до нея.
– Преча ли? – попита Лисбет.
– Проклета да съм. Кой те пусна тук?
– Момичетата отвън. Не бяха кой знае колко усърдни в опитите да ме спрат.
– Идиотки! Не виждаш ли какво държа в ръка? – изръмжа Бенито и размаха ножа си.
Лисбет го забеляза, но отново не реагира. Просто гледаше Бенито залисано.
– Хайде, махай се, курво. Иначе ще те заколя като прасе.
– Нищо подобно. Няма да имаш време да го направиш – отвърна Лисбет.
– Няма да имам време, а?
Приливна вълна от омраза заля килията и Бенито тръгна към Саландер с ножа в ръка. Но не стигна далеч. Фария така и не осъзна какво точно се случи. Видя удар с ръка, после с лакът, след което Бенито замръзна като парализирана, сякаш се бе блъснала в стена. После се строполи върху бетонния под, без дори да вдигне ръце. Настана тишина. Чуваше се единствено бученето на товарния влак навън.
Глава 6
Малин и Микаел лежаха плътно един до друг, облегнати на таблата на леглото. Микаел я погали по рамото и попита:
– Какво се случи?
– Лео пощуря. Случайно да ти се намира хубаво червено вино? Ще ми е нужно.
– Мисля, че имам едно „Бароло“ – каза той и се надигна.
Когато се върна с бутилката и две чаши, Малин седеше и гледаше разсеяно през прозореца. Дъждът продължаваше да вали над Ридарфиерден. Над водата се носеше лека мъгла, а в далечината се чуваха сирени. Микаел наля вино и целуна Малин по бузата и по устата. Тя започна да разказва, а той придърпа одеялото над телата им.
– Знаеш, че синът на Алфред Йогрен, Ивар, сега е изпълнителен директор, въпреки че е най-младият нас ледник на Йогрен. Той е само три години по-голям от Лео и двамата се познават от малки. Но не може да се каже, че са приятели. По-скоро се мразят.
– На какво се дължи това?
– На съперничество, комплекс за малоценност и какво ли не. Ивар знае, че Лео е по-интелигентният от тях. Знае, че Лео вижда отвъд лъжите и фалшивите му хвалебствия. Това го комплексира, и то не само интелектуално. Ивар постоянно се храни в скъпи ресторанти и е станал дебел и разплут. Още няма четиресет, но изглежда като чичко, докато Лео тича редовно и в най-добрите си мигове може да пробяга двайсет и пет километра. От друга страна, Ивар е по-настоятелният и силният, и...
Малин направи гримаса и отпи от виното си.
– Какво?
– Понякога се срамувам, че и аз бях част от всичко това. Ивар най-често беше приятен човек, малко комичен и груб, но приятен. Друг път обаче се държеше отвратително и беше ужасна гледка. Според мен се страхуваше, че Лео ще заеме мястото му като изпълнителен директор. Мнозина, дори хора от ръководството, искаха това. През последната ми седмица в компанията – малко преди среднощната ми среща с Лео – тримата имахме съвещание. Трябваше да обсъдим кой да ме замести, но може би се досещаш, че Ивар беше раздразнен още от началото. Сигурно и той е усещал същото, което и аз – че нещо се е случило. Лео беше щастлив до нелепост, сякаш се рееше над всичко. Освен това през онази седмица почти не ходеше на работа и на Ивар започна да му кипва. Нарече го моралист, мързел, страхливец, и първоначално Лео търпеше. Просто се усмихваше, което раздразни Ивар до лудост. Започна да приказва всякакви гадости и го изби на расизъм. Нарече го циганин и татарин[26]. Беше страшно глупаво и си мислех, че Лео просто ще игнорира идиота. Но той скочи от стола си и стисна Ивар за гушата. Имам предвид наистина. Хвърлих се напред и съборих Лео на пода. Абсолютна лудница. Спомням си, че той мърмореше „по-добре сме, по-добре сме“, преди най-накрая да се успокои.
26
В случая се има предвид конкретна група номади от ромски произход, които обитават Швеция, Норвегия и Финландия още от XVI век, за разлика от ромите, които започнали да пристигат в региона от края на XIX век. Наименованието се дължи на погрешното схващане, че въпросният етнос е с татарски произход. – Б. пр.