– Какво направи Ивар?
– Остана да седи шокиран на стола си и просто се взираше в нас. После се наведе напред, изглеждаше засрамен. Извини се. След това излезе и аз останах с Лео на пода.
– А какво каза той?
– Нищо, доколкото си спомням. Сега като се замисля, постъпката му беше просто ужасна.
– Не е ли ужасно и да го нарекат татарин и циганин?
– Ивар си е такъв. Превръща се в примитивен задник, когато излезе от релси. Спокойно можеше да нарече Лео отрепка или свиня. В неговия свят това е горе-долу същото. Мисля, че е наследил това от баща си. Семейството им страда от цял куп отвратителни предразсъдъци. Това имам предвид, като казвам, че се срамувам. Изобщо не биваше да започвам работа в „Алфред Йогрен“.
Микаел кимна и отпи от чашата си. Вероятно трябваше да зададе няколко уточняващи въпроса или да каже нещо утешително, но не го направи. В мислите му отново се загнезди нещо и в първия момент той не можа да разбере какво, знаеше само, че е свързано с Лисбет. После си спомни, че майка ѝ, Агнета, имаше номадски корени. Май дядо ѝ беше от номадите, поради което името ѝ се появяваше в някои регистри, които по-късно бяха обявени за незаконни.
– А да не би... – каза той накрая.
– Какво?
– ...Ивар всъщност да се изживява като по-добър?
– Най-вероятно.
– Имам предвид по кръвна линия, по рождение.
– Това би било доста странно. Трудно може да открие по-синя кръв от тази на рода Манхеймер. Какво намекваш?
– Не съм сигурен.
Малин го погледна сдържано и тъжно и Микаел отново я погали по раменете. Осъзна точно какво трябва да провери. Щеше да се разрови далеч назад във времето, дори в старите църковни архиви, ако се налагаше.
Лисбет я удари силно – може би твърде силно. Разбра го още преди Бенито да падне на пода или даже преди ударът ѝ да намери целта си. Пролича си в самата лекота и непреодолимата мощ на движението. Всеки силов спортист е стигал до същото прозрение: най-съвършеният опит е този, който почти не се усеща.
Нанесе неочаквано перфектно дясно кроше право в гръкляна на Бенито, след което ѝ удари два лакътя в скулата. После направи крачка назад. Искаше не само да освободи място за падането, ами да овладее ситуацията. Видя как Бенито се сгромолясва, без дори да се предпази с ръце. Лицето и брадичката ѝ се удариха първи в бетона, при което се чу хрущене от счупени кости. Лисбет не се бе надявала на чак такъв ефект.
Състоянието на Бенито беше лошо. Тя лежеше безжизнено по корем, а лицето ѝ бе изкривено и застинало в ужасяваща гримаса. Откъм тялото ѝ не се чуваше никакъв звук, нито дори дишане. Никой не би тъжил за Бенито Андершон по-малко от Лисбет Саландер, но смъртта ѝ би била ненужно усложнение. Освен това Тине Грьонлунд стоеше до нея.
Тине никак не приличаше на Бенито. Напротив, изглеждаше по-скоро родена да бъде контролирана и водена. Но беше висока, жилава и бърза и Лисбет трудно би могла да се справи с размаха на ръцете ѝ, особено ако ударът идваше отстрани, както сега. Лисбет успя да парира само донякъде. Ушите ѝ писнаха, бузата я заболя и тя се подготви за нов сблъсък. Но ѝ се размина. Вместо да продължи да се бие, Тине зяпна Бенито, която продължаваше да лежи и не изглеждаше никак добре.
Не ставаше дума само за кръвта, която се стичаше по пода от устата ѝ и се разклоняваше на червени струйки, които напомняха на животински нокти. Проб лемът беше в сгърченото ѝ тяло и лице. Бенито изглеж даше така, сякаш в най-добрия случай ще се нуждае от продължителни медицински грижи.
– Бенито, жива ли си? – прошепна Тине.