Май-Брит Турел беше прочела за Лисбет Саландер във вестниците, след което прегледала купчините записки, които наследила след кончината на Калдин. Държеше да отбележи, че никога преди не била издавала поверителна информация за пациентите. В случая обаче имало специални обстоятелства, „както знаете. С момичето са се отнасяли просто ужасяващо“. Затова Май-Брит искаше да му предостави документите, така че всичко да излезе наяве.
Холгер ѝ благодари и се сбогува. Прочете записките и се почувства най-вече потиснат. В тях се разказваше все същата тъжна история. Холгер отново научи как психиатърът Петер Телебориан връзвал Лисбет със затягащи колани и я подлагал на тежък тормоз. Документите не съдържаха нищо ново, или поне така му се бе сторило, но може би грешеше. Няколко невнимателни думи в стаята за посещения бяха достатъчни за Лисбет и сега тя очевидно бе осъзнала, че е била част от държавно изследване. Каза, че знаела за други деца, участвали в изследването, както от предходното, така и от следващото поколение. Това, което не бе открила, бяха имената на отговорните. Изглежда, някой се бе постарал те да не фигурират в цифровизираните архиви.
„Можеш ли пак да погледнеш и да видиш дали няма да откриеш нещо?“, бе го помолила тя по телефона, и той определено щеше да го направи веднага щом Лулу дойдеше да му помогне.
От пода се разнесе хриптящ звук и още преди да могат да се различат отделни думи, Фария Кази осъзна, че това са проклятия и заплахи. Погледна надолу към Бенито. Тя лежеше по корем с разперени ръце. Нито една част от тялото ѝ не помръдваше, нито дори някой пръст; нищо, освен главата ѝ, която се отдели на сантиметър от земята, и очите, които се взираха косо в Лисбет Саландер.
– Моята Керис е насочена към теб!
Гласът ѝ беше толкова неясен и дрезгав, че почти не звучеше човешки. В мислите на Фария думите се смесиха с кръвта, която бликаше от устата на Бенито.
– Камата сочи към теб. Мъртва си.
Това беше смъртна присъда. За миг Бенито като че възвърна част от превъзходството си. Но на Лисбет Саландер изглежда не ѝ пукаше. Отговори небрежно, сякаш слушаше с половин ухо:
– Ти си тази, която прилича на умряла, не е ли така?
За нея Бенито сякаш вече не съществуваше. Вместо това тя нададе ухо към коридора и Фария внезапно проумя защо. Към тях се приближаваха тежки, бързи стъпки. Някой се задаваше към килията ѝ и в следващия миг отвън се чуха гласове, ругатни и думите: „Мръднете се, по дяволите!“. Вратата се отвори широко и на прага застана главният надзирател Алвар Олсен. Беше облечен с обичайната си синя униформа и дишаше тежко, сякаш беше тичал.
– Боже господи, какво се е случило? – попита той.
Погледът му обикаляше между проснатата на пода Бенито, изправената над нея Лисбет и седналата на леглото Фария.
– Боже господи, какво се е случило? – повтори надзирателят.
– Виждаш ли какво има на пода? – отговори Лисбет Саландер.
Алвар погледна надолу и забеляза сгъваемия нож, който лежеше в една вадичка кръв до дясната ръка на Бенито.
– Какво, по дяволите? – възкликна той.
– Точно така, някой е прекарал нож през детекторите за метал. Това означава, че персоналът в голям затвор като този всъщност няма никакъв контрол и по никакъв начин не е успял да предпази застрашена зат ворничка.
– Но това... това тук – смотолеви Алвар, който не беше на себе си, и посочи челюстта на Бенито.
– Това е каквото трябваше да направиш ти, и то отдавна, Алвар.
Алвар се бе вторачил в Бенито, която лежеше на пода с измъчена и разбита физиономия, а от устата ѝ течеше кръв.
– Моята Керис е насочена към теб, Саландер. Ще умреш, Саландер, ще умреш – изсъска тя, при което Алвар започна сериозно да се паникьосва.
Натисна алармения бутон, закрепен за колана му, и същевременно с това се провикна за помощ.
– Тя ще те убие – каза той.
– Това си е мой проблем – отвърна Лисбет. – По петите ми е имало и по-големи гадове.
– Няма по-голяма гад от нея.
По коридора вече се чуваха стъпки. Да не би онези идиоти през цялото време да са били наблизо? Алвар не би се учудил, ни най-малко. У него закипя жесток гняв. Помисли за Вилда и заплахите на Бенито, както и за цялото отделение, което се беше превърнало в срамно петно. Погледна пак към Лисбет Саландер и си припомни думите ѝ: това, което самият той отдавна трябваше да е направил. Инстинктивно почувства, че трябва да предприеме нещо. Да възвърне достойнството си. Но нямаше за кога. Колегите Хариет и Фред нах луха вътре и замръзнаха на място. Огледаха килията. Точно както и Алвар преди малко, двамата се взряха в Бенито и също като него чуха шепота, който се носеше от устата ѝ като заклинание, с тази разлика, че вече не можеха да се различат отделни думи. Единствено сричките Ке и Кри се чуваха ясно в зловещите тиради на Бенито.