– O, shit! – извика Фред. – O, shit!
Алвар направи крачка напред, прокашля се и едва тогава Фред го забеляза. Очите му бяха червени. Челото и бузите му бяха запотени.
– Хариет, ще повикаш ли лекар? – каза Алвар. – Хайде, бързо! А ти, Фред...
Не знаеше какво точно да му нареди. Искаше най-вече да спечели време и да подсили авторитета си. Но очевидно не успя, защото Фред го прекъсна със същата превъзбудена интонация.
– Това е шибана катастрофа. Какво се е случило?
– Тя се държеше заплашително – отговори Алвар.
– Ти ли я удари?
Алвар не отговори веднага. Но в този миг си спомни смразяващо точното описание на пътя до класната стая на Вилда. Спомни си, че Бенито знаеше дори цвета на гумените ботуши на дъщеря му.
– Аз... – започна той.
Колебаеше се. Въпреки това веднага усети, че в думата аз има нещо, което едновременно го плаши и прив лича. Хвърли бърз поглед към Лисбет Саландер. Тя поклати глава, сякаш разбираше точно какво си мис ли. Но не... Всичко или нищо. Това беше правилното решение, чувстваше го.
– Нямах друг избор.
– По дяволите, изглежда зле. Бенито, Бенито, как си? – смотолеви Фред, което преля чашата след всички месеци, през които се бяха скатавали и си бяха затваряли очите.
– Вместо да се тревожиш за Бенито, трябва да те е грижа за Фария ей там – изръмжа Алвар. – Позволихме цялото отделение да бъде отровено и съсипано. Виждаш ли ножа на пода? Виждаш ли го? Бенито е успяла да го вкара тук вътре. Внесла е смъртоносно оръжие в затвора и тъкмо щеше да нападне Фария, когато аз...
Той отново се поколеба. Търсеше правилните думи. Сякаш в този момент осъзна обхвата на лъжата си и погледна едва ли не отчаяно към Лисбет Саландер, надявайки се да бъде спасен. Но спасението не дойде от нея.
– Тя щеше да ме убие – каза Фария Кази и посочи малкия разрез на врата си, което вдъхна на Алвар нови сили.
– Какво трябваше да направя? Да изчакам да видя какво ще стане? – изръмжа той и се почувства по-добре, въпреки че все по-ясно осъзнаваше какъв риск е поел.
Но вече нямаше връщане назад. Пред килията вече се събираха други затворнички. Мнозина дори напираха да влязат вътре. Ситуацията излизаше извън контрол, а в коридора се чуваха развълнувани гласове. Някои дори ръкопляскаха. Сред затворничките започна да се разпростира чувство на облекчение и освобождение. Една жена извика от щастие, а гласовете се превърнаха в глъчка, в звукова завеса с нарастваща сила, като след кръвожаден боксов двубой или борба с бикове.
Но възгласите не бяха само радостни. Чуваха се и заплахи, които, изглежда, не бяха насочени към него, ами към Лисбет Саландер, сякаш вече бяха плъзнали слухове за това какво се е случило в действителност. Алвар осъзна, че трябва да действа, да бъде решителен. Заяви на висок глас, че полицията ще бъде информирана. Знаеше, че от другите отделения се задават още надзиратели, както всеки път, когато се включеше алармата. Замисли се дали да не прибере затворничките по килиите още сега, или пък да изчака подкрепленията. Пристъпи напред към Фария Кази и нареди на Хариет и Фред да се погрижат тя да бъде прегледана от лекар и психолог. После се обърна към Лисбет Саландер и ѝ каза да го последва.
Отиде в коридора заедно с нея, минавайки покрай развълнуваните затворнички и пазачи, които се мъчеха да минат по-напред. За миг си помисли, че неспокойст вието ще излезе извън релси. Жените наоколо крещяха и посягаха към тях. Отделението беше на ръба на бунта. Напрежението и отчаянието, които от толкова време къкреха под повърхността, сега като че бяха на път да експлодират. С неимоверни усилия Алвар успя да отведе Саландер в килията ѝ и да затвори вратата след себе си. Някой започна да блъска отвън. Колегите му крещяха и призоваваха затворничките да спазват реда. Сърцето му биеше силно. Устата му беше пресъхнала и той не знаеше какво да каже. Лисбет дори не се обърна към него. Просто се загледа към бюрото си и прокара ръка през косата си.