– Днес изглеждаш по-свеж, Холгер. Но си нещо разсеян, нали? Отново ли мислиш за тази Саландер? – попита Лулу и остави купчината на нощното шкафче до книгите и шишенцата му с лекарства.
– Да, позна. Беше ужасно да я видя в затвора.
– Разбирам.
– Можеш ли да ми донесеш четката за зъби и да ми сложиш морфиновия пластир, и така нататък? И да преместиш краката ми малко наляво. Като че ли в цялата долна част на тялото ми...
– ...са забити ножове – допълни тя.
– Точно така, ножове. През цялото време ли го повтарям?
– Почти през цялото.
– Виждаш ли, започвам да изкуфявам. Но после искам да прочета документите, а ти можеш да бягаш при твоя Рогер.
– Ролф.
– Ролф, точно. Надявам се да е мил. Най-важното е човек да е мил.
– Наистина ли? Ти така ли си избирал жените си, по това колко са мили?
– Във всеки случай щеше да е по-добре, ако бях постъпвал по този начин.
– Всички така говорите и после хуквате след първата хубавица.
– А, не, не смятам така.
Вече не следеше разговора особено внимателно. Помоли Лулу да му подаде документите. Не можеше да ги вдигне със здравата си ръка, която също не беше кой знае колко функционална. Започна да чете, а Лулу разкопча ризата му и му сложи пластира. От време на време се откъсваше от документите, за да може Лулу да продължи с работата си. Също така се чувстваше длъжен да казва по нещо мило и окуражително. Сбогува се с нея много топло и ѝ пожела успех с нейния Ролф или Рогер.
След това продължи да чете и да прелиства. Това бяха, точно както си спомняше, предимно изявления на психиатъра Петер Телебориан – протоколи от лечения с различни лекарства; съобщения за таблетки, които не са били изпити; доклади от терапии, по време на които пациентката е мълчала и се е инатила; решения за принудителни мерки; консултации с по-горна инстанция; инструкции и препратки в отговор; нови принудителни мерки; суховати, но все пак ясни индикации за чист садизъм. Все неща, които дълго време бяха измъчвали Холгер.
Но не откри нищо за това, от което се интересуваше Лисбет. Може би все пак бе проявил невнимание? Реши да прочете всичко още веднъж, като за всеки случай този път взе лупата си. Внимателно огледа всяка страница и накрая се спря на нещо. Не беше много, само две дребни засекретени бележки от Телебориан, писани по времето, когато Лисбет тъкмо е била приета в клиниката в Упсала. Но все пак те съдържаха точно това, което Лисбет го бе помолила да потърси – имена.
Първата гласеше:
Позната от по-рано от Регистъра за изследвания на генетиката и социалната среда, РИГОС. Участвала в Проект 9. (Резултат: Недостатъчна информация.) Решение за пращане в приемно семейство, взето от професора по социология Мартин Стейнберг. Невъзможно за изпълнение. Склонна към бягство. Изобретателна. Сериозен инцидент с Г в апартамента на Лундагатан – избягала само на шест години.
Избягала само на шест години? За тази случка ли бе говорила Лисбет в затвора? Така трябваше да е, нали? А дали „Г“ беше жената с рождения белег на шията? Възможно беше! Но не пишеше нищо повече, така че не можеше да се каже със сигурност. Холгер потъна в мисли. След малко прочете бележката повторно и все пак се усмихна леко. Изобретателна, бе написал Телебориан. Това беше единствената позитивна дума, която този идиот някога беше отправял по адрес на Лисбет. Понякога дори едно магаре може да... Но, разбира се, нямаше причина да се усмихва. Бележката потвърждаваше, че като малка Лисбет е била близо до това да бъде пратена в друго семейство. Холгер се зачете нататък:
Майката, Агнета Саландер, е с тежко мозъчно увреждане след удар в главата. Приета в клиника „Епелвикен“. По-рано имала среща с психолога Хилда фон Кантерборг. Смята се, че тя е нарушила професионалната тайна и я информирала за Регистъра. Да не се допуска да посещава пациентката. Професор Стейнберг и Г са предвидили и други мерки.
Професор Стейнберг, помисли си той. Мартин Стейнберг. В името имаше нещо познато, нали? С мъка – както правеше всичко понастоящем – Холгер взе мобилния си телефон и потърси името в търсачката за изображения на Гугъл. Разпозна го веднага. Как бе могъл да не се сети по-рано? Не че с Мартин бяха особено близки. Но се бяха срещали, като първият път беше може би преди двайсет и пет години, когато Стейнберг беше вещо лице по време на процес, в който Холгер защитаваше млад мъж, идващ от проблемна среда и обвинен, че е нападнал баща си.