Бенито имаше тяло на борец, но излъчваше едновременно известна грация и нещо царствено, което привличаше не един и двама. Повечето хора наоколо обаче просто се плашеха до смърт от нея. Бенито – поне така се говореше – бе убила трима души с две ками, които наричаше Керис[5] и които бяха толкова обсъждани, че се бяха превърнали в част от заплашителната и задушлива атмосфера в затвора. Затворничките все повтаряха, че най-лошото, което може да ти се случи в отделението, е Бенито да ти каже, че е насочила камата си към теб, защото това означавало, че дните ти са преброени и все едно вече си мъртъв. Тези приказки, общо взето, бяха измишльотини – особено като се има предвид, че ножовете се намираха на безопасно разстояние от затвора, – но въпреки това оставяха своя отпечатък върху настроението в отделението. Митовете за камите всяваха ужас из коридорите и се бяха слели със заплашителния образ на Бенито. Всичко това беше срамно и скандално. Алвар се беше огънал.
Трябваше да е подготвен за нея. Беше висок сто деветдесет и два сантиметра. Тежеше осемдесет и осем килограма, тялото му беше кораво и релефно и още като тийнейджър бе влизал в схватки с пияници и свине, които се бяха опитвали да награбят майка му. Но имаше слабо място. Беше самотен родител, а преди около година Бенито се приближи до него на двора и прошепна в ухото му един маршрут – смразяващо точно описание на всички улици, коридори и стълбища, по които Алвар минаваше сутрин, за да остави дъщеря си в трети „А“ клас на третия етаж в училище „Фридхемскулан“ в град Йоребру.
– Камата ми е насочена към момичето ти – каза тя, а повече от това не бе и нужно.
Алвар изгуби контрол над отделението, а развалата се разпространи надолу по йерархията. И за секунда не се бе съмнявал, че някои от колегите му – като страхливеца Фред Стрьомер – са станали откровено корумпирани. Най-зле беше сега през лятото, когато затворът се изпълваше с некомпетентни и наплашени пазачи по заместване, а бедният на кислород въздух в коридорите само повишаваше раздразнението и напрежението. Алвар вече не знаеше колко пъти се е будил рано сутрин и се е заклевал, че ще въдвори ред в отделението. Но въпреки това не успяваше, а не му помагаше и това, че директорът на затвора Рикард Фагер беше идиот. Фагер се интересуваше само от фасадата, а тя все още изглеждаше бляскава и неопетнена, колкото и прогнило да бе всичко зад нея.
Всеки следобед погледът на Бенито парализираше Алвар наново и както диктуваше психологията на потисничеството, той ставаше все по-слаб с всеки следващ път, когато се огънеше. Чувстваше се обезкървен, а най-лошото беше, че не можеше да спаси Фария Кази.
Фария бе осъдена за убийството на големия си брат, когото беше бутнала през голям стъклен прозорец в стокхолмското предградие Сикла. Но нравът ѝ изобщо не беше агресивен или насилнически. Тя най-често седеше в килията си и четеше или плачеше, а това, че изобщо се бе озовала в отделението с повишена сигурност, се дължеше на заплахата за живота ѝ и склонността ѝ към самоубийство. Фария бе пречупена, изос тавена от всички, дори от обществото. Не можеше да се прави на корава по коридорите, нямаше стоманено сив поглед, който да всява респект. Разполагаше единствено с крехката си красота, която караше мъчителите и садистите да се тълпят около нея, а Алвар се мразеше, задето не прави нищо, за да ѝ помогне.
Единственото му конструктивно усилие в последно време беше да обърне внимание на новото момиче, Лисбет Саландер. Това също не бе шега работа. Лисбет Саландер беше закоравяла кучка и за нея се носеха не по-малко слухове, отколкото за Бенито. Някои ѝ се възхищаваха, други я смятаха за надуто лайно, а трети усещаха, че мястото им в йерархията е застрашено. Бенито сякаш очакваше борбата за власт с цялото си тяло, с всеки мускул. Алвар не се съмняваше и за секунда, че тя използва връзките си извън затвора, за да събира информация за Саландер, точно както бе направила с него и всички останали в отделението.
Въпреки това засега нищо не се бе случило, дори когато Лисбет получи разрешение да работи в градината и в грънчарската работилница през деня, макар нивото ѝ на сигурност да не предвиждаше нещо такова. Беше трагична по грънчарство. Вазите ѝ бяха най-лошите, които Алвар някога бе виждал. Освен това не беше и особено социална. Едва продумваше. Изглежда, живееше в свой собствен свят и не ѝ пукаше за погледите и репликите от страна на другите, нито за ударите, които Бенито ѝ нанасяше скришом. Лисбет се отърсваше от всичко, както човек изтупва прах или курешки. Единственото, което наблюдаваше внимателно, бе именно Фария Кази.