Тони Парсънс
Мъжът, момчето
(книга първа от "Хари Силвър")
На майка ми
Част първа
Глезотии
Най-сладкото момченце на света
Момче, момче!
Малко момченце!
Гледам бебето — плешиво, сбръчкано и сгърчено като старец — и нещо ми става.
То ми се струва най-сладкото момченце в историята на света. Дали наистина е най-сладкото момченце в историята на света? Или просто в мен избива биологическата ми програма? Дали всички се чувстват така? Дори хора, на които им се раждат грозни деца? Наистина ли нашето бебче е чак толкова хубаво?
Да ви призная, не знам.
Бебето спи в ръцете на жената, която обичам. Аз пък съм приседнал на крайчеца на леглото, гледам ги и имам чувството, че мястото ми е именно тук, в тази стая, с тази жена и с това дете, и никъде другаде.
След вълненията от последните двайсет и четири часа изневиделица ме обземат какви ли не чувства: признателност, щастие, любов, които — аха, и да се плиснат навън.
Страх ме е, ще взема да стана за смях — да оплескам всичко, да удавя в сълзи мига. После обаче бебето се буди и се разврещява — било гладно, — а ние, аз и жената, която обичам, прихваме на глас, заливаме се от смях, стъписани и изумени.
Какво малко чудо! И макар че не можем да избягаме от сивия делник — кога ли трябва да се върна на работа? — денят е обагрен с истинско вълшебство. Всъщност ние не говорим за него. Но го усещаме навсякъде около себе си.
По-късно се появяват майка ми и баща ми. След като приключва с прегръдките и целувките, майка ми брои пръстчетата на ръцете и на краката и проверява да няма ципи между тях. Но бебчето си е наред.
— Голямо сладурче — казва мама. — Дете за чудо и приказ!
Баща ми поглежда момченцето и се разтапя.
Има си много достойнства, но не е мекушав, не е сантиментален. Не се захласва по бебетата на улицата, не им гука. Баща ми е добряк, ала покрай онова, което е правил в живота си, е закоравял. Днес ледът дълбоко в душата му се пропуква и аз виждам, че татко също го усеща.
Това е най-красивото бебе на света.
Подавам на баща си бутилка, която съм купил преди няколко месеца. Бърбън. Баща ми пие само бира и уиски, но взема шишето и се ухилва до уши. На етиката пише „Старият дядо“. Това е той. Баща ми де.
Знам, че днес съм заприличал на него. Днес също съм станал баща. Всички така наречени жалони на възмъжаването — да си изгубиш девствеността, да вземеш шофьорска книжка, да гласуваш за пръв път — са останали някъде в покрайнините на младостта. Преживял съм всичко това, минал съм през него и съм излязъл всъщност непроменен — останал съм си момче.
Сега обаче и аз имам своя принос на света да се роди още едно човешко същество.
Днес съм станал онова, което баща ми е бил винаги.
Днес съм станал мъж.
На двайсет и пет години съм.
Глава 1
Ако се готвите да празнувате трийсетия си рожден ден, когато човек се чувства страшно важен и си казва — ето, и аз най-после пораснах, — препоръчвам ви да не правите някои неща.
Например да преспите веднъж с някоя от колежките.
Да се охарчите за скъпи неща, които не са ви по джоба.
Да ви зареже жената.
Да си изгубите работата.
Най-неочаквано да станете самотен родител.
Ако скоро ще навършвате трийсет, каквото и да правите, не правете тези неща.
Само ще си провалите деня.
Когато ставаш на трийсет, си мислиш: сега съм в стихията си, това са златните ми години, най-хубавото ми предстои тепърва — дрънканици от този род.
Още си достатъчно млад, за да купонясваш до сутринта, но и достатъчно стар, за да ти издадат кредитна карта. Най-после си загърбил всички съмнения и безпаричието на юношеството и ранната младост — отървал си се от повечето от тях, — но кръвта ти още кипи.
Трийсетгодишнината би трябвало да е хубав рожден ден. Един от най-хубавите.
Но как да ознаменуваш този паметен юбилей? Да поканиш на ресторант или в някоя малка кръчма цяла тумба засмени несемейни приятели? Или в семейното лоно заедно с любещата съпруга и дечицата, които те обожават?
Все има някакъв хубав начин да навършиш трийсет. Може би всички начини са хубави.
Представите ми за въпросния рожден ден сякаш бяха взети от блудкав американски сапунен сериал. Когато си мислех как ще стана на трийсет, пред очите ми все изникваха мъж и жена — точно на трийсет, които се прегръщаха и целуваха като невидели пубери, докато в дъното гукащото им бебче пълзи по лъснатия до блясък паркет, или си представях избран кръг красиви остроумни приятели, които си пийват капучино, фукат се със скъпите си пуловерчета и се оплакват, че свалката не върви. Точно там ми беше проблемът. Представех ли си, че ставам на трийсет, пред очите ми все изникваше нечий чужд живот.