В горния край на кутийката с бяла коприна беше написано и името на производителя: „Изработено по поръчка — се казваше над номера на заповедта издадена от краля — от «Дж. Р. Грант и син ООД», Кондит Стрийт 60, Лондон“. Помнех как като малък съм си мислел, че името на търговското дружество — дали го имаше и досега? Дали щях да го открия, ако тръгнех да го търся? — ми се е струвало част от текста на похвалната грамота.
Извадих внимателно медала, с който бе удостоен баща ми, и отново, както и навремето, като дете, съм изненадан от тежестта му.
— Пат обича да си играе с него — засмя се майка ми.
— Позволила си на Пат да си играе с това тук? — зяпнах я изумен.
— Обича да ми го окача — засмя се тя. — Все едно съм принцеса Лейла в края на филма.
— Лея, мамо. Казва се принцеса Лея.
Вече минаваше полунощ, когато почувствахме колко уморени сме, за да седим край болничното легло на татко, но и сън не ни ловеше. Затова решихме да пийнем чай. Чаят и досега си оставаше отговорът на всичко, до който мама неизменно прибягваше във всякакви ситуации.
Тя отиде да сложи чайника, а аз стиснах медала и се замислих как игрите, които съм играл като малък, са ме подготвяли да се превърна в мъжа какъвто е бил баща ми, в мъжа, какъвто преди него е бил неговият баща: борец, воин, мъж, който целува за „сбогом“ някоя разплакана жена и отива на война.
Сега, припомнех ли си игрите, на които сме играли в полето и по задните улички на моето детство, те ми се струваха не просто детинско забавление, в което се коват мъжките добродетели — те сякаш ни бяха подготвяли за следващата война, за нашата Нормандия, Дюнкерк или Монте Касино.
Моето поколение беше играло с пушки играчки — или с пръчки, които уж са пушки, или с пръсти, които пак уж са пушки, с всичко, което е могло да мине за пушка, — и никой не е смятал, че това е нездравословно или просташко. Ала в младостта си единствените войни, които видяхме, бяха войни на дребно, телевизионни войни, истински и опасни за живота на онези, които не участват в тях, точно колкото видеоигрите.
Моето поколение, последното поколение момченца, играли си с пушки играчки, извадихме по-голям късмет, отколкото съзнаваме. Когато пораснахме, не ни се наложи да участваме в истинска война. Нямаше германци или японци, с които да се сражаваме.
Нашите жени — ето с кого воювахме ние, моето поколение мъже, благословени с мир. И залите за бракоразводни дела, ето къде водехме малките си мръсни войни.
Бях виждал белезите по тялото на баща си толкова често, че знаех — войната не е като във филм по Джон Уейн. Ала мъжете, които бяха оцелели — и които се прибраха, общо взето, здрави и невредими, — бяха намерили жени, които да обичат до гроб. Кое беше за предпочитане? Войната и съвършената любов? Или мирът и любовта, която идва на пресекулки, през пет, шест, седем години? Кой всъщност беше късметлията? Баща ми или аз?
— Харесваше онова момиче, нали? — попита мама, след като се върна в стаята, понесла във всяка ръка по чаша, над която се виеше пара. — Жената, де, Сид. Харесваше я много.
Кимнах.
— Жалко, че не останахме по-дълго заедно. Както вие с татко. Напоследък това май е невъзможно.
— Гледаш прекалено сантиментално на миналото — отбеляза мама, но не с укор. — Смяташ, че всичко е било цветя и рози. Всъщност обаче беше по-тежко.
— Да де, но вие с татко сте били щастливи.
— Да, бяхме щастливи — потвърди тя и се вторачи някъде пред себе си. — Бяхме щастливи.
Помислих си: аз също.
Сетех ли се за детството, си представях слънчев август съвсем в началото на месеца, когато дългата шестседмична почивка се простираше славно пред мен и аз знаех, че ще ходим с колата по провинциални кръчми, където татко ще играе с чичовците на стрелички, ще носи на нас с братовчедите, заиграли се в тревата, лимонада и пържени картофи, а майките ни ще се заливат от смях над детските колички, оставени край дървените маси, и ще се забавляват досущ мюсюлманки отделно от мъжете.
Или пък други празници, например Бъдни вечер, когато късно през нощта чичовците и лелите пушеха цигари, черпеха се и играеха карти, а на другия ден ни водеха да ритаме топка в обвития с мъгла Ъптън Парк.
Или пък някой друг празник, когато ходехме на крайбрежието с огромните розови облаци на захарния памук и миризмата на море и пържен лук или пък на надбягвания с кучета, където мама задължително залагаше на номер шест, понеже й харесваха цветовете, харесваше й как червената цифра се откроява върху черно-белите ивици.