— Какво е това „дух“?
— Искрицата живот, направила дядо ти такъв, какъвто го помним.
— И къде е отишъл духът?
Поех си въздух.
— Според някои духът се преселва на небето и живее вечно. Според други просто изчезва и ти заспиваш вечен сън.
— Според теб какво става с духа?
— Според мен продължава да живее — отговорих аз. — Нямам представа дали на небето или някъде другаде, на място, за което не знам нищо. Но при всички положения не умира. Живее вечно. Пък било то и само в сърцата на хората, които обичаме.
— И аз мисля така — съгласи се с мен моят син.
С раздрания покрив на колата си, който се вееше като разкъсано от силна буря платно, подкарах бавно по главната улица на градеца, в който бях израсъл и който сега направо не можех да позная.
Бакалиите и кафенетата, които помнех, се бяха превърнали я в агенции за недвижими имоти, я в поредния магазин на някоя от големите вериги. Нищо чудно, че ние, англичаните, развяваме толкова отчаяно знамето на свети Георги, та да си напомним, че корените ни са точно толкова дълбоки и ясно откроени, както корените на ирландците и шотландците. Това беше родният ми град. Но имах чувството, че съм могъл да се родя навсякъде другаде.
Изобщо не се ориентирах, докато не открих чичо Джак, усамотил се в стария „Червен лъв“, единствената кръчма, сякаш оцеляла по силата на някаква неписана заповед за закрила на културното наследство. Обгърнат от тютюнев дим, беше седнал под дъбовия гредоред на тавана, държеше фаса в шепа и отпиваше от минералната вода.
— Моите съболезнования за баща ти, Хари.
— Благодаря, чичо Джак.
— Ще пийнеш ли нещо? Или ще бягаме да вършим работа?
— Дай да не губим време.
Чичо Джак стоеше неотлъчно до мен, докато се борех с бюрокрацията на смъртта. Едвам се държах на крака от безсънието и стъписването, че баща ми вече го няма на тоя свят. Но благодарение на чепатото, пушещо като комин присъствие на чичо Джак като че ли ми беше по-лесно.
Отидохме в болницата и прибрахме от регистратурата окаяно малкото багаж на баща ми.
Портфейла му със снимката на неговия внук, очилата за четене, изкуствените зъби.
Това бе всичко, останало от него, и то ми беше връчено без излишни чувства и състрадание. Защо ще тъжат за него? Или за мен? Изобщо не са познавали баща ми. Продължихме нататък по веригата.
По някаква неизяснена причина трябваше да регистрираме смъртта му в градче, където дотогава не бях и стъпвал, макар че със закусвалнята „Бъргър Кинг“ и агенциите за недвижими имоти то ми се стори отчайващо познато.
Включихме се в несекващото шествие на живота и смъртта и се наредихме на опашката зад младо семейство, което регистрираше раждането на детето си, и пред бабка, която пък регистрираше смъртта на мъжа си. Защо ли Найджъл Бати се вайка толкова, задето мъжете умирали преди жените! Блажени са онези, на които не им се налага да идват на места като това, блажени са, които не са обречени да живеят сами.
Накрая се върнахме в родния ми град, за да уредим погребението. Подобно на кръчмата, и погребалният дом бе от местата, които не се бяха променили и си бяха същите, каквито ги помнех — двата славни жалона на английската главна улица, където човек се отцепваше до козирката или падаше мъртъв.
Докато растях, все си мислех, че погребалният дом, този бутик за опечалени, вечно е затворен с неговата тъжна витрина, където по километрите черна коприна на дълга върволица бяха наредени бели надгробни камъни. И сега реших, че бюрото не работи. Като малък, след като току-що бях открил, че няма да живея вечно, задължително подминавах много бавно това място. Сега влязох вътре. И не ми стана нищо. Чичо Джак отпусна леко ръка върху рамото ми и аз заговорих със собственика съвсем спокойно, сякаш го правех всеки Божи ден. Със смъртния акт помежду ни ми се стори съвсем естествено да приказвам със свъсеното старче за погребението на баща си. Почувствах се странно само за миг, когато собственикът извади така, сякаш се извиняваше, лъскава брошура. Трябваше да избера ковчег за баща си.
Брошура като брошура — с направени с вкус снимки, с красиво подреден текст. Старецът ме преведе внимателно през нея, като започна от най-евтиния, обикновен чамов ковчег и стигна до най-луксозния, от твърда дървесина, облечен в нещо като червен атлаз и украсен с големи месингови ръкохватки.