Първият ми инстинкт беше да поръчам най-скъпия — защо да се скъпя, все пак става дума за родния ми баща, за него съм готов да се охарча, само и само да му взема най-хубавото. Вторият ми инстинкт обаче ми подсказа, че най-луксозният ковчег е прекалено натруфен, та татко да спи в него вечния си сън.
Поколебах се, поколебах се и накрая казах на погребалния агент, че ще поръчаме втория като цена ковчег. После двамата с чичо Джак отново се озовахме на улицата — бях доволен от избора си.
— Ако можеше да види тоя тузарски ковчег, баща ти сигурно щеше да получи нервен пристъп — ухили се чичо Джак.
— Най-скъпия ли? — усмихнах се. — Да, и аз си казах, че е прекалено лъскав.
— Позлатени ръкохватки и драперия от червено кадифе, бре, бре, бре! — възкликна през смях чичо Джак. — Приличаше по-скоро на френска бонбониера, отколкото на ковчег.
— Тате направо щеше да се обърне в гроба — подметнах аз. — Знам какво щеше да каже, ако му бяхме купили онзи ковчег: „Вие какво си въобразявате бе, хора! Аз да не съм Наполеон!“
Сякаш чувах гласа му.
Но всъщност нямаше да го чуя никога вече.
И щях да го чувам, докато съм жив.
Глава 35
— Две патици отиват на хотел — каза Еймън. — В най-добрия хотел на Килкарни. Смятат да изкарат незабравима събота и неделя. Но знаете ли какво става — влизат те в хотелската стая и що да видят: тук презерватив, там презерватив, няма презерватив. Е, ще му намерим цаката, пъчи се патокът, ще звънна на обслужване по стаите — да донесат. Звъни той на обслужване по стаите. Накрая пиколото пристига с презервативите. „Към сметката ли да ви ги впиша, господине?“, пита пиколото. А патокът като се разфучал, като се троснал — аз, разправя, да не съм някой перверзен тип! — Еймън свали в пълно мълчание микрофона от стойката. Щяха да добавят по-късно записа със смеха. — Много ми е мъчно за тоя паток, ще знаете — продължи той и тръгна да кръстосва по сцената, която изглеждаше по-ярка от обикновено, пред публика, която очевидно беше по-прилична от друг път. — Защото в Килкарни няма полово образование. Татко ми е казвал, че мъжът е отгоре, а жената — отдолу. Та в първата ми по-сериозна връзка ние с гаджето спяхме на двуетажно легло. Там, откъдето съм родом, сексът си се предава по наследство — ако майка ти и баща ти не са се чукали, и ти не можеш да разчиташ на малко любов. — Той остави микрофона върху стойката и се ухили срещу прожекторите. — Пак добре, че успях да стана обигран любовник, но само защото наблегнах на сухите тренировки. Благодаря ви и приятна вечер!
Публиката заръкопляска неудържимо, а Еймън отиде отстрани на сцената, където го чакаше хубаво момиче с тефтер върху подложка, слушалки на ушите и бутилка бира. После — аха, и да припадне: свлече се на едно коляно и както държеше бутилката бира, се поизвърна и се издрайфа в кофата с пясък, съвсем истинска, а не бутафорна.
— Стоп, стоп! — провикна се режисьорът.
Изтичах на снимачната площадка, надвесих се над Еймън и го прегърнах през разтрепераните рамене. Ококорена от притеснение, до мен стоеше Мем — с дрехи беше направо неузнаваема.
— Не се плаши, Еймън — рекох аз. — Какво си се гипсирал такъв! Снимаме някаква си реклама за бира.
— Не съм уплашен — пророни той едва чуто. — Вълнувам се.
Аз не се вълнувах. Бях уплашен. Много уплашен.
Баща ми, по-точно тялото му беше в погребалния дом. И аз трябваше да го видя.
Собственикът беше споменал, че има възможност да видим тялото — да видим любимия човек, намерил вечен покой, изрече той тихо, горд от услугата, която предлагаха безплатно, — и тази среща, тази окончателна среща между мен и баща ми придоби в съзнанието ми чудовищни размери.
Как ли щях да се почувствам, когато зърна в ковчега човека, дал ми живот? Щях ли да рухна? Щях ли да издържа да гледам могъщия си закрилник, който очаква да бъде вкаран в гроба? Все си мислех, че ще ми дойде много, че ще рухна и ще се прекърша, че годините ще изчезнат яко дим и аз отново ще се превърна в ридаещо момченце.
Видех ли го да лежи там, жестоката истина за смъртта му щеше да прекрачи рамките на всички съмнения и неверие. Щях ли наистина да го понеса? Ето какво исках да узная. Бях научил, че и да ти се роди дете, това още не означава, че си пораснал и си станал зрял човек. Дали наистина трябва да погребеш баща си, за да се почувстваш голям?
Чичо Джак пак ме чакаше в старата кръчма „Червеният лъв“. Попитах мама иска ли да дойде с мен, а тя само поклати глава и се извърна. Не я винях. Но исках да разбера дали ще успея да преглътна, че вече съм сам. Е, не съвсем сам, разбира се. Имах си мама, която спеше на лампа — още не можеше да се окопити, че за пръв път в живота си е сама. Имах си Пат, който се мяташе между радостта да види отново Джина и задушаващата мъка у нас. Имах и Сид, залутана в далечен край на града, където живееше с друг мъж.