Сега, когато баща ми си беше отишъл, дълбоко в себе си се чувствах сам — безвъзвратно и завинаги.
Дори и отношенията ни да бяха обтегнати, баща ми винаги бе мой щит, мой ангел пазител, мой най-могъщ съюзник. Дори и да се карахме, дори и да го разочаровах или подвеждах, винаги бях сигурен, че за мен той е готов на всичко. Сега вече не можех да разчитам на това.
Чичо Джак угаси фаса, останал от саморъчно свитата цигара, и си допи минералната вода. Отидохме в погребалния дом, без да си кажем почти нищо, но когато влязохме и камбанката оповести пристигането ни, чичо сложи ръка върху рамото ми. Не искаше да вижда тялото на брат си. Правеше го заради мен.
Собственикът на погребалния дом ни чакаше. Въведе ни във вестибюла, който приличаше на нещо като гардеробна. От двете страни се спускаха тежки завеси, зад които имаше към десетина отделения. Поех си въздух и застинах, когато старецът дръпна една от завесите и аз видях баща си в ковчега.
Само че това не беше баща ми. Вече не беше. Върху лицето му — единствено то се виждаше иззад отместения надолу капак, — се четеше израз, какъвто не бях виждал никога дотогава. Баща ми не изглеждаше умиротворен, не се вместваше в нито едно от утешителните клишета, които употребяваме за мъртъвци. Лицето му беше безизразно. Нямаше нищо общо с татко, бе лишено от самоличност, беше пречистено от болката и изтощението. Все едно чуках на врата и откривах, че вътре в къщата няма никого. Сякаш бях сбъркал входа. Живецът беше напуснал тялото на баща ми. Бях повече от сигурен, че душата му е отлетяла. Бях дошъл, за да видя баща си, да го погледна за последно. Но не го намерих.
Прииска ми се да видя Пат. Да го притисна до себе си и да му кажа, че всичко, в което толкова силно се опитваме да повярваме, си е самата истина.
Глава 36
Обикновено стоях вътре в къщата и скрит зад щорите, наблюдавах как сребристото ауди пъпли по улицата и търси къде да спре. Днес обаче, още щом ги зърнах да се задават, щом видях вече познатата кола с познатата конфигурация, излязох навън.
На задната седалка — русата главица на Пат, синът ми разглеждаше новата дрънкулка, която явно му бяха подарили. На предната седалка — Джина, извърнала се да му каже нещо. А зад волана — невъобразимият Ричард, мъжът, който е почти разделен, самоуверен и сдържан, сякаш си беше съвсем естествено да разкарва из града с аудито Джина и Пат.
Никога досега не бях разговарял с него. Когато връщаха Пат, никога не го бях виждал да слиза от автомобила. Беше мургав, едър и както би могло да се очаква, носеше очила. Беше хубав, както е хубав Кларк Кент. Точно пред нас имаше мъничко място за паркиране и аз загледах как копелдакът му с копелдак маневрира вещо и вкарва на милиметри аудито.
Джина обикновено чукаше на вратата, казваше ми едно „здрасти“ и целуваше набързо Пат за „довиждане“ Предаването се извършваше с минимум любезности, доколкото изобщо намирахме сили за любезности. Но все пак се стараехме. Не заради самите нас, а заради детето. Днес обаче ги чаках на входната портичка. Джина като че не се изненада особено.
— Здравей, Хари.
— Здрасти.
— Виж какво имам! — възкликна Пат и размаха новата си играчка — някакъв зъл пластмасов извънземен с небивало грамадно лазерно оръжие, — после профуча покрай мен и хлътна в къщата.
— Моите съболезнования за баща ти — каза Джина, както стоеше от другата страна на портичката.
— Благодаря ти.
— Наистина ми е много мъчно. По-благ човек не съм познавала.
— Беше луд по теб.
— Аз също.
— Благодаря за играчката на Пат.
— Ричард му я купи в „Хамли“.
— Браво на Ричард, мъж на място.
Тя ме стрелна с поглед.
— Е, да вървя — рече ми.
— Аз пък си мислех, че не одобряваш Пат да играе с оръжие. Джина поклати глава и се подсмихна — един вид, изобщо не е смешно.
— Ако наистина те интересува, съм на мнение, че по света бездруго има прекалено много насилие, за да насърчаваме децата да мислят, че оръжието е някакво безобидно забавление. Но Пат настоя да му купим играчката.