Минаваше три, хора почти нямаше. Освен мен и двете млади жени, поръчали си пикантни скариди, единствените други посетители бяха трима добре почерпени бизнесмени, пред които се мъдреха празни бутилки японска бира. Една младичка сервитьорка ми донесе листа с менюто точно когато Сид изхвърча през летящата врата на кухнята.
Крепеше на равнището на главата си с една ръка поднос, върху който имаше още три бутилки японска бира. Сложи ги пред пияните костюмари, без да забелязва и мен, и червендалестите им, мръснишки ухилени физиономии.
— Кога приключваш работа? — попита единият.
— Сигурно ви интересува с кого приключвам — тросна се Сид и точно когато ония прихнаха, се обърна и най-после ме видя.
Дойде бавно на моята маса.
— Какво искаш?
— Какво ще кажеш, дали да не прекараме остатъка от живота си заедно?
— Вече сме го обсъждали. А ти какво ще кажеш за едни спагети?
— Защо не! Имате ли от ония, дебелите?
— Юдон ли? Разбира се, че имаме. Предлагаме ги с бульон със скариди, риба, черни гъби и всички останали вкуснотии.
— Всъщност не съм чак толкова гладен. Но какво съвпадение, нали? Да се срещнем толкова неочаквано.
— Определено, Хари. Как разбра, че работя тук?
— Не съм разбрал. Това е четирийсет и второто заведение, в което влизам от няколко дни.
— Ти наистина си луд.
— Луд по теб.
— Луд за връзване. Как е баща ти?
— Утре е погребението.
— Божичко! Моите съболезнования. Пат как е?
Поех си дълбоко въздух.
— Много се обичаха. Знаеш го. Загубата е тежка за него. И аз не знам как е… криво-ляво се държи. Майка също. Веднъж да мине погребението, и ще се поуспокоим.
— След погребението понякога е още по-страшно. Всички се прибират, животът продължава. Но за теб вече той е друг. Мога ли да помогна с нещо?
— Да.
— С какво?
— Разреши ми да те изпратя до вас.
— Стига си ме преследвал — рече Сид, докато вървяхме по притихналите бели странични улички на Нотинг Хил. — Това трябва да престане.
— Имаш хубава прическа.
Тя се хвана за бретона.
— Лошо е за теб, за мен също — продължи Сид.
— Ох, не знам. Не ми се вижда чак толкова лошо.
— Знаеш какво имам предвид.
— Искам да живеем като семейство.
— Пък аз си мислех, че мразиш такива семейства — семейства, пълни с чужди деца и бивши съпрузи. Мислех, че не искаш чак толкова усложнен живот.
— Не искам неусложнен живот. Искам живот с теб. И с Пеги. И с Пат. И може би с едно наше си детенце.
— А, такова ли семейство искаш? С твоето дете и моето дете, които бият нашето дете. Ще ти писне. Наистина, Хари. Ще издържиш… и аз не знам колко ще издържиш.
Никога няма да ми писне да живея с теб. Виж какво, върху ръката на татко имаше татуировка — дълги ножове, каквито носят командосите, и под тях думите: „Заедно ще победим.“ Ето това искам.
— Да си направиш татуировка ли?
— Не.
— Да станеш командос?
— Казвам ти, че ако бъдем заедно, всичко ще се нареди. Не знам що за семейство ще създадем, понеже никога досега не съм имал такова семейство. Знам обаче, че заедно ще бъдем по-щастливи, отколкото ако се опитаме да живеем с друг. Помисли си, чу ли?
— На всяка цена, Хари. Днес на вечеря ще го обсъдя с мъжа си.
Бяхме спрели пред голяма стара белосана къща, която още преди четирийсет години е била превърната в жилищна кооперация с много апартаменти.
— Не знам какво друго да ти кажа, Хари — рече Сид.
Точно тогава от входа като хала изхвърча Джим — беше с гипсирана ръка, прихваната с бинт.
— Само да си припарил до жена ми, негодник такъв! — изкрещя той, после описа кръг и ботушът му, с каквито се разхождат мотоциклетистите, ме фрасна по устата.
Залитнах назад, краката ми се подкосиха, сякаш са кашкавалени, венците ми очевидно бяха разранени, защото от тях потече кръв. Две неща бяха ясни.
Джим знаеше едно-друго за бойните изкуства. И отново беше паднал от мотоциклета.
Отскочих при кофите за боклук и вдигнах юмруци, понеже онзи пак ми налетя, но Сид застана между нас и го хвана за гипсираната ръка, при което Джим ревна от болка.