— Децата ми със сигурност ще се чувстват по-добре с двама родители. Но за да постигна невъзможната задача да им осигуря двама родители, трябваше да направя известни компромиси. Докато в съдебните дела за местоживеенето на детето няма място за компромиси. И в тях не се отчита кое е най-добро за детето. Би трябвало да е така, но не е. В тях е важно какво е решила майката. — Той си свали очилата и разтърка очи. — Законът се е опитал да премахне сблъсъка в такива дела, но те неминуемо приключват с победа за единия родител и с поражение за другия. Обикновено губи мъжът. Но невинаги — ето това се е променило през последните двайсет години. И в нашия случай ние можем да победим. Заслужаваме го.
— Да де, но тя обича детето.
— Моля?
— Джина обича Пат. Знам.
Найджъл взе да реди някакви книжа по писалището, сякаш го е срам заради мен.
— Това надали има някакво значение — заключи той.
Наблюдавах ги от прозореца. Джина слезе от седалката до водача и отвори задната врата — Пат ми беше обяснил, че Ричард е сложил специална ключалка, която не може да се отваря от деца, — сетне приклекна на тротоара, за да вижда очите на сина ни, притисна го до себе си, така че русата му главица опря във врата и, и го държа няколко секунди, след което го пусна да се върне при мен.
Постоя известно време при аудито — вече не си говорехме, но тя задължително изчакваше да ме види, преди да се качи в колата, — а аз загледах как Пат припка с блеснали очи по алеята към входната врата и си дадох сметка, че той заслужава да бъде обичан не по-малко от всички други деца по света.
По-късно седна на пода в детската, за да си поиграе с играчките.
— Пат!
— Да.
— Нали знаеш, че ние с мама не сме в добри отношения?
— Да, не си говорите.
— Точно така, защото сме скарани.
Без да продумва, той блъсна Люк Скайуокър отстрани в „Хилядолетния сокол“. Седнах до него на пода. Той продължи да удря Люк.
— И двамата те обичаме много. Знаеш, нали?
Детето не отговори.
— Пат!
— Сигурно.
— И двамата искаме да живееш при нас. Ти при кого предпочиташ да живееш? При мен ли?
— Да.
— Или при мама?
— Да.
— Не може да живееш и при двамата. Разбираш го, нали? Вече не може и при двамата.
Той дойде при мен и аз го гушнах.
— Трудно ти е, нали, моето момче?
— Трудно е.
— Но ние сме се скарали точно за това. Аз искам да останеш тук. А мама иска да отидеш при нея. При нея и при Ричард.
— Ами нещата ми?
— Какви неща?
— Всичките ми неща. Всичките ми неща тук. Ако отида да живея там, какво ще стане с тях?
— Не се притеснявай, моето момче. Ще ти преместим нещата. С тях ще се оправим лесно. Важното е къде ще живееш. Аз искам да останеш тук.
Той ме погледна. С очите на Джина.
— Защо?
— Защото така е най-добре за теб — отговорих аз, но още докато изричах думите, се запитах дали това изобщо е вярно.
За половин година, откакто гледах Пат сам, се бях променил. Шоуто с Еймън бе просто начин да си покривам разходите, а не да докажа на себе си и на всички останали колко съм велик. Работата вече не беше център на моята вселена. Сега център на тази вселена беше момченцето ми.
Усетех ли гордост или страх, или изумление, каквото и да било, напомнящо, че съм жив, то беше свързано не със студиото, а защото Пат се беше научил да си връзва връзките на обувките, защото са го обидили в училище, защото е казал или е направил нещо, изумило ме с любовта си, нещо, напомнило ми, че моят син е най-хубавото момченце по белия свят. Ако отидеше да живее другаде, аз щях да се чувствам така, сякаш съм загубил всичко.
— Просто искам да стане, което е най-добро за теб — повторих аз и за пръв път се запитах какво всъщност искам — онова, което е най-добро за него или за мен.
— Гледали сме я с баща ти в „Палейдиъм“, когато беше осемнайсетгодишна — каза мама. — Викаха й Момичето от Тигровия залив.
Очите й се разшириха от вълнение — как така не бях забелязал досега колко са сини! В светлините на „Албърт Хол“ грееха като накитите по витрините на „Тифани“.