Моето прекрасно момченце.
Джина отведе Пат в новата му стая, а аз останах да стърча насред жилището, понесъл кашона с играчки от „Междузвездни войни“ — никога през живота си не се бях чувствал толкова притеснен.
— Дайте да го взема — намеси се Ричард.
Подадох му кашона и той го остави върху масата. Усмихвахме се от немай-къде. Ричард не беше такъв, какъвто бях очаквал, бе по-стеснителен, по-приветлив, не чак толкова наперен, както си мислех в началото.
— Днес за Джина е голям ден — подхвана той.
— За всички е голям ден — отвърнах аз.
— Определено — побърза да добави Ричард. — Но Джина, нали знаете, е Везни. За нея най-важни са домът, семейството.
— Точно така.
Ричард не беше такъв, какъвто бях очаквал. Това обаче съвсем не значеше, че не е калтак.
— А Пат? — попита мъжът. — Пат каква зодия е?
— Изчисти ми стаята, ето каква — казах аз.
Джина излезе от детската и ми се усмихна.
— Благодаря ти, че му помогна да си пренесе нещата.
— Винаги на ваше разположение.
— Благодаря ти и за всичко останало — допълни тя и за миг съзрях оная Джина, която ме беше обичала. — Знам колко обичаш Пат.
— Да обичаш означава и да умееш да се разделяш — отговорих аз.
Така и не забелязах таксито. Излязох на главния път и най-неочаквано то направи рязък завой, за да не се блъсне в мен, изсвистя с гуми и шофьорът натисна вбесен клаксона. Всички се извърнаха да погледат малоумника в спортната кола с раздрания покрив.
Отбих встрани, поех си дълбоко въздух и се опитах да се поуспокоя, а автомобилите ту прииждаха на цели талази, ту отново се оттичаха. Ръцете ми трепереха. Стиснах волана, докато кокалчетата на пръстите ми не побеляха и не си възвърнах самообладанието.
Сетне подкарах бавно към къщи, като внимавах много, защото знаех, че мислите ми са на друг път, че отново и отново се връщат към черно-бялата снимка на баща и син, която навремето съм видял в един албум, и към старата песен за странника в рая.
— Е, татко — казах на глас, понеже наистина изпитвах потребност да си поговоря с баща си, наистина изпитвах потребност да разбера мнението му. — Правилно ли постъпих?
Глава 40
Чухме черквата още преди да сме я видели.
Големият черен мерцедес зави наляво към Фарингтън Роуд и ние запъплихме покрай дългия тесен канал към реката, а камбаните биеха ли, биеха в чест на Марти и Шобан.
Завихме още веднъж наляво, към Кларкънуел Скуеър, и черквата като че изпълни голямото синьо небе. Марти, който се беше издокарал като за сватба, се намести притеснен на задната седалка в лимузината и се взря в гостите, струпали се при входа на черквата, където им раздаваха цветя за бутониерите и сватбарски панделки.
— Дали да не пообиколим няколко пъти? — попита той. — И да ги оставим да чакат?
— Това, Марти, го прави булката, не ти.
— Да не си забравил…
Извадих двете златни халки. Той кимна.
Не му оставаше друго, освен да го направи.
Слязохме от мерцедеса, камбаните биеха толкова силно, че човек не можеше да мисли за друго. Марти току разкопчаваше и закопчаваше сакото си, докато се качвахме по стръмните каменни стъпала пред черквата — усмихвахме се и кимахме на познатите и дори на непознатите. Някъде по средата на стъпалата Марти се препъна в нещо и аз го хванах да не падне.
Той вдигна високото към педя пластмасово човече, облечено в мораво фракче, сърмени панталонки и бяла атлазена ризка. Или беше препасано с поясче, или беше превързано през стомаха с много бинт. Беше си изгубило едната бяла обувчица.
— Това пък какво е? — ахна Марти.
— Кен Купонджията — отвърнах аз и взех куклата.
През стъклописите по прозорците струеше слънце и в светлината му, между скамейките летеше момиченце, хванало шапката си в същия цвят, както официалната жълта рокличка.
— Пеги! — възкликнах аз.
— Кен Купонджията — рече тя и си взе куклата. — Търсих го къде ли не.
Сетне се появи и Сид, която ме погледна изпод периферията на широкополата черна шапка. Беше й възголяма. Вероятно я беше купила, преди да се подстриже.
— Аз ще бъда вътре — каза Марти. — В олтара.
— Пред олтара — поправих го аз.