— Знам къде ще бъда — рече ми той.
— Бъди щастлив — пожела му с усмивка Сид.
Изпроводихме го с поглед, после впихме очи един в друг.
— Не очаквах да те видя тук — казах накрая.
— Покани ме младоженката.
— Да де. Шобан те харесва. Е, какво ново-старо?
— Всичко е наред. Наистина. А Пат как е?
— Сега живее при Джина. Както личи, се чувства добре. Ще го видиш.
— Ще дойде ли? — намеси се и Пеги.
— Шафер е.
— Чудесно — отбеляза момиченцето и отново се гмурна в черквата.
— Щастлив ли е? — попита Сид. — Знаех, че наистина се вълнува за сина ми, и ми се прииска да я прегърна.
— Е, има известни търкания с приятеля на майка си. Пада си сухар. Не му е приятно, когато Пат го удря със светлинния меч по главата. Все му повтарям — не бе, Пат, защо ще го удряш, цели се право в очите.
Тя поклати глава и се усмихна.
— Какво щеше да правиш, Хари, без това твое чувство за хумор?
— И аз се чудя.
— Но ти го виждаш, нали?
— Непрекъснато. В събота и неделя е при мен, срещаме се и веднъж през седмицата. Още не сме се разбрали какво ще правим през ваканциите.
— Сигурно ти е много мъчно за него.
— Не мога да го обясня, ала имам чувството, че е при мен. Но сякаш е зейнала пропаст. Отсъствието му очевидно е точно толкова силно, както и присъствието.
— Дори и когато не са при теб, децата пак изпълват сърцето ти, то им принадлежи. Точно това ще рече да бъдеш родител.
— Така си е. Джим добре ли е?
— Нямам представа. Нищо не се получи. Беше грешка дори да опитваме.
— Е, опита заради Пеги. — Най-малкото се надявах наистина да е опитала заради дъщеря си, а не защото е обичала Джим, както едно време. — Струваше си да пробваш заради Пеги.
— Така ли мислиш?
— Определено.
Сид посочи мерцедеса, който мина бавно покрай черквата. Отзад седяха жена, цялата в бяло, и мъж на средна възраст. Автомобилът се скри зад ъгъла.
— Дай да влизаме вътре.
— Ще се видим после. Защо някой път да не хапнем и пасти?
— Довиждане, Хари.
Видях я как влиза в черквата, за да застане при роднините и приятелите на невестата държеше периферията на шапката си, сякаш се страхуваше, че тя ще вземе да хвръкне. После до мен изникна Пат, който ме подръпна за ръкава. Беше облечен в нещо като моряшко костюмче, в което изглеждаше по-висок — същински малък кадет. Прегърнах го и видях, че по стълбите пред черквата се качват Джина и Ричард.
— Казвах ли ти аз, че няма да намерим къде да спрем толкова близо до черквата — тросна се той.
— Все пак намерихме и спряхме, нали? Или бъркам нещо? — отвърна му тя не по-малко сопнато.
Забелязаха ме и спряха да се карат. Без да продумват, си взеха от цветята и панделките за сватбарите и влязоха в храма.
Аз се усмихнах на Пат.
— Много хубаво костюмче имаш. Добре ли се чувстваш в него?
— Боде ми.
— Изглеждаш страхотно.
— Не ги обичам тия костюмчета. Напомнят ми за училище.
— А, не се и съмнявам. Уговорката за събота и неделя остава ли?
Той кимна.
— Какво искаш да правим?
Пат се позамисли.
— Нещо хубаво.
— И на мен ми се прави нещо хубаво. Но сега имаме работа, нали така?
— Да, шафери сме.
— Ти може и да си шафер. Аз обаче съм кум. Хайде да отидем на венчавката.
Той сви раменца и се усмихна. Хубавото ми момченце.
Влязохме в черквата — вътре миришеше на цветя и ако не броим лъчите светлина с цвят на пчелен мед, проникващи през старинните прозорци, беше хладно и здрачно. Всички жени бяха с шапки. Пат изприпка пред мен и токовете на обувките му изтракаха по застлания с плочи под.
Докато го гледах как тича към Марти, който ни чакаше при олтара, ми стана едно такова хубаво, но и тъжно.
И аз не знам. Стори ми се, че Пат вече е голям мъж.
Викарият беше снажен, млад и припрян, явно бе от възпитаните млади господа родом от централните графства, които англиканската църква задължително пращаше по големите градове. Адамовата му ябълка току подскачаше, докато той говореше за Деня на Страшния съд, когато тайните на всички сърца щели да бъдат разкрити.
Гледаше Марти, направо бе впил поглед в него и му задаваше въпроси така, сякаш очакваше искрени отговори: дали ще я обича, дали ще я утешава, почита и защитава и в болест, и в радост, дали ще бъде с нея, докато смъртта ги раздели.