После пред мен изникнаха Сид и Пеги, стиснали в ръце бордните карти и оставили в краката си куфарите. И двете бяха още в официалните рокли.
— Страхотна реч му дръпна — каза Сид.
— Дали не трябваше да е малко по-традиционна? Дали не трябваше да включа и нещо за младоженеца и овцата?
— Не, говори много хубаво.
— Изпуснали сте самолета.
— Нарочно.
Поклатих невярващо глава.
— Съвсем в твой стил — отбелязах.
— Какво му е на стила ми? — засмя се Сид.
Пеги си взе Кей Купонджията и погледна майка си, сякаш питаше какво ще става оттук нататък.
Вече се свечеряваше, когато таксито бавно пое обратно към града. Сид загледа умислена първите високи сгради покрай магистралата, Пеги заспа в ръцете ми.
Това дете понякога ми се струваше съвсем пораснало и самоуверено, владееше се безупречно. Но сега бе отпуснало главица върху гърдите ми и ми се видя едва ли не безтегловно. Сякаш беше новородено, сякаш всичко му предстоеше и едва тепърва животът му щеше да търси своята форма.
Пеги се размърда насън, дочула камбанките на сладоледаджията, който обикаляше с количката си някъде из безкрайните улици на Западен Лондон. Повече и от птича песен, и от цъфнала пъпка това предвещаваше, че най-сетне идва краят на студените, мрачни дни. Скоро щеше да се запролети, щом добрият чичко със сладоледа бе тръгнал да обикаля.
Не виждах от задната седалка на таксито къде точно е той по тези улици в предградията, плъзнали във всички посоки. Ала песента на камбанките кънтеше в главата ми като спомен от детството, като мечта за сватбен ден.