— Не искам да се връщам повече на това — подхвана тя, — но тази вечер бе много добър с мен. Благодаря ти, че не ми се ядоса. Наистина съм ти признателна.
Какво мило извинение за нещо, за което не й се налагаше да се извинява! Взрях се в бледото й ирландско лице и за пръв път осъзнах, че я харесвам много.
— Я не ставай за смях! — възкликнах и побързах да завъртя ключа, за да прикрия смущението си. — Нали сме в един отбор!
Лятната нощ беше топла, улиците на града — възможно най-безлюдни. Минавахме покрай битпазара, вмирисаните ресторантчета с национална кухня и всички магазини за стоки втора употреба с нелепите им огромни табели — виждаха се грамадни каубойски ботуши, тумбести плетени столове и късове винил, надвиснали над улицата досущ видения, породени от долнопробна дрога. Ние с Джина идвахме в събота следобед да пазаруваме тук. Но това беше преди доста години.
Шобан ме упътваше откъде да мина, докато спряхме пред голяма бяла къща, отдавна префасонирана на жилищен блок.
— Е, хайде — рекох аз. — Лека нощ.
— Благодаря за всичко — промълви момичето.
— Винаги на твое разположение.
— Знаеш ли, надали ще успея да заспя. Доста ни се струпа тая вечер. Защо не се качиш да пийнем по нещо?
— Ако пийна, само ще се разсъня още повече — отвърнах и се намразих, задето говоря като някоя пенсия, закопняла да докрета до чашата какао и убежището на дома си с топлите завивки.
— Сигурен ли си? — попита Шобан и колкото и да е смешно, се почувствах поласкан, задето е малко разочарована.
Знаех, че няма да ме покани втори път.
„Върви си — взе да нашепва вътрешният ми глас. — Откажи с учтива усмивка и веднага се прибирай.“
И сигурно щях да го направя, ако не я харесвах толкова много.
Сигурно щях да го направя, ако не беше издънката с шоуто.
Сигурно щях да го направя, ако не ми предстоеше да навърша трийсет години.
Сигурно щях да го направя, ако краката на Шобан бяха с три-четири сантиметра по-къси.
— Защо не! — рекох нехайно, въпреки че душата ми се беше свила на кълбо.
Шобан ме стрелна с очи, после започнахме да се целуваме — държеше ръце на тила ми, беше ги свила на юмручета и ми подръпваше припряно косата. „Виж ти! — помислих си аз. Джина никога не прави така.“
Глава 5
Децата се преобразяват само за миг. Обърнеш се за секунда-две и когато отново погледнеш, установяваш, че вече са се превърнали в някой друг.
Още помня как Пат се усмихна истински за пръв път. Беше шишкаво плешиво човече, същински Уинстън Чърчил в бебешка кошарка, и се дереше с цяло гърло, понеже му никнеха зъбки — Джина му сложи на венците малко шоколад и Пат тутакси млъкна и ни се усмихна, озари ни с лъчезарна беззъба усмивка чак до ушите, сякаш е открил една от най-съкровените тайни на света.
Помня и как проходи. Държеше се отстрани за малката жълта пластмасова проходилка и както обикновено се клатушкаше, сякаш блъскан от силен вятър, после най-неочаквано се пусна и заситни с дебели крачета, подали се изпод издутите от пеленките ританки — да си рече човек, че не иска да изостава от въртящите се сини колелца на проходилката.
Изскочи като тапа от стаята, а Джина се засмя и каза, че синът ни се е разбързал, сякаш пак закъснява за работа.
Виж, не помня кога се промениха игрите му. Не помня кога бебешките му игри на пожарникари и видеофилмите с Пощальона Пат са били изместени от вманиачеността му по „Междузвездни войни“. Това е една от промените, случили се, когато не съм гледал.
Главицата му уж беше пълна с говорещи животинки, после изневиделица Пат започна да се прехласва по мъртви звезди, космически щурмоваци и светлинни мечове.
Ако го оставехме, беше в състояние да гледа по видеото ден и нощ трите филма от „Междузвездни войни“. Но ние — по-скоро Джина — не го оставяхме, затова щракнехме ли телевизора, синът ни се заиграваше с часове с колекцията си от фигурки и сиви космически корабчета или скачаше по канапето с размахан светлинен меч и си повтаряше откъслеци от историите на Джордж Лукас.
Сякаш до завчера най-голямо удоволствие му доставяше колекцията домашни животинки или, както ги наричаше той — „житовинки“. Същинско русо ангелче, синът ни седеше със сапунени мехурчета по главата във ваната и разхождаше по ръба й своите кравички, овце и коне, като от време на време блееше и мучеше — и така, докато водата изстинеше.