— Татко! Аз съм.
— Ще повикам майка ти.
Каза го троснато и намусено, сякаш така и не е свикнал да говори по телефон. И изобщо не ме познава. И аз се опитвам да му пробутам нещо, което той няма намерение да купува.
— Татко! Гледа ли снощи шоуто?
Знаех, че го е гледал. Нашите винаги ми гледаха шоуто.
Настъпи мълчание.
— Беше страхотно, няма що — изсумтя накрая баща ми.
Знаех, че се е ядосал на всичко — на ругатните, на насилието, на политиканстването. Дори сякаш го чувах как мърмори за досадните реклами. Но ми се искаше да ми каже, че не се е случило нищо страшно. Че ми е простил.
— Така е при предаванията на живо, татко — насилих се аз да се засмея. — Никога не знаеш какво ще се получи.
Старецът само изсумтя.
— Това не е по моята част — рече ми.
Някъде през деветдесетте години бе започнал да говори на жаргона на шейсетте.
Речта му беше изпъстрена с „без тия“ и „не е по моята част“. Не се и съмнявах, че след трийсетина години ще ходи с бастунчето да си взима пенсията и ще твърди, че еди-какво си е „върхът“ и че този и този е много „печен“. И никой нямаше да разбира какви ги дрънка.
— При всички положения няма място за безпокойство — рекох аз. — Положението е овладяно.
— Безпокойство ли? Изобщо не се безпокоя — отвърна той.
Настана тягостно мълчание. Не знаех какво да му кажа. Не знаех как да запълня пропастта, зейнала между различните ни светове. Не знаех откъде да започна.
— Ще повикам майка ти.
Докато я викаше, в стаята влезе Пат. Беше по пижамка, гъстата му мръсноруса коса се беше слепнала, светлосините му очи още бяха подпухнали от съня. Протегнах ръце — да го прегърна, чак ме заболя при мисълта колко го обичам. Той ме подмина и се насочи право към видеото.
— Пат! Ела, миличкото ми!
Той дойде — къде ще ходи, стиснал в ръка касетата със „Завръщането на джедаите“. Притеглих го и го сложих върху коленете си. Лъхна ме възсладката тежка миризма на дете, току-що станало от сън. Пат се прозина широко точно докато го целувах по бузката. Кожата му беше неописуемо нежна. И свежичка. Най-нежното нещо на света.
Пат и досега ми се струваше най-голямото сладурче на света, малко русо ангелче, слязло от своя облак, за да отскочи до небесната видеотека.
Дали наистина беше толкова сладък? Или просто се обаждаше родителският ми ген? Дали всички родители по света възприемаха така детето си? Още не знам.
— Добре ли прекара у баба и дядо? — попитах аз.
Пат се позамисли.
— Нямат хубави филми — оповести накрая.
— А какви филми имат?
— Тъпи. Само с… картинки.
— Рисувани филмчета ли?
— Да бе. Само с картинки. За бебета.
Възмутих се.
— Те, Пат, не са за бебета. Не харесваш ли Дъмбо? Слончето с големите уши? Клетото слонче, на което всички се присмиват?
— Дъмбо е тъп.
— Дъмбо е страхотен! Какво не му харесваш на Дъмбо? Божичко, та аз съм израсъл с Дъмбо.
Тъкмо се канех да му дръпна една лекция за гения на Уолт Дисни, за славата на анимационното кино и вълшебството на детството, когато се обади майка ми.
— Хари! Изпопритеснихме се. Ами сега? Ще си изгубиш ли работата?
— Няма, мамо. Ето ти добра телевизия — онова, което се случи снощи.
— Наистина ли, момчето ми? Нали веднъж ми каза, че добрата телевизия — това е гостът да напада водещия. Не знаех, че и водещият може да напада госта.
— Всичко ще бъде наред — отвърнах, макар че майка ми беше права. За най-добри се смятат шоупрограмите, когато водещият бъде притиснат до стената, а не обратното. — Скоро ще подпиша нов договор. Не се притеснявай, мамо. Засега не се налага да пращаме Пат в сиропиталище.
— А какво й е на Джина? Стори ми се някак… някак потисната.
— Добре е, нищо й няма — казах аз. — Защо да е потисната?
Тъкмо затворих, и Пат се стрелна към видеото и сложи „Завръщането на джедаите“. Филмът започна оттам, докъдето синът ми го беше гледал предния път: принцеса Лея, облечена като робиня и просната в нозете на Джаба. От мръсните му устни се стичаха лиги, докато той се взираше в напъпилата си наложница. Четиригодишният ми син изгледа безучастно сценката. Надали щеше да му се отрази добре, нали?
— Хайде да поиграем на нещо! — предложих аз.