— При мен все се повтаря едно и също — засмя се Шобан, макар че очите й бяха насълзени и блестяха. — Вечно си харесвам мъже, които някой вече е харесал. Жена ти е късметлийка. Май вече ти го казах в съобщението.
— Какво съобщение?
— Съобщението, което ти оставих на мобилния телефон.
— На мобилния ми телефон ли?
— Да — потвърди Шобан и си избърса очите. — Не си ли го получил?
Глава 7
Когато се прибрах, заварих в спалнята Джина — събираше си багажа. Пребледняла, със сухи очи, пъхаше припряно само най-необходимото в куфар и сак. Сякаш не я свърта да стои повече тук.
— Джина!
Тя се обърна и ме погледна така, сякаш ме виждаше за пръв път. Беше едва ли не замаяна от презрение, тъга и гняв. Най-вече от гняв. Няма да ви обяснявам колко се уплаших. Никога дотогава не ме беше гледала така.
Тя се обърна още веднъж и взе нещо от масичката отстрани на леглото. Пепелник. Не, не беше пепелник. Никога не сме държали пепелници. Метна по мен мобилния ми телефон.
Никога не се е славела с точния си мерник — два-три пъти бяхме имали кавги, когато бяхме мятали едно или друго, — сега обаче просто нямаше как да не ме уцели и телефонът ме фрасна доста силно по гърдите. Вдигнах го от пода, заболя ме една костица точно над сърцето.
— Никога няма да ти го простя — каза Джина. Никога. — Кимна към телефона. — Защо не си прослушаш съобщенията?
Натиснах иконката с нарисуван върху нея малък плик. Чу се пукащият глас на Шобан — сух и сънен, и много неуместен в нашата спалня.
— „На лошо е, ако някой си тръгне, преди да си се събудил… но много те моля, недей да оставаш с лоши спомени от нощес… Лично аз ще помня тази нощ само с добро… жена ти е късметлийка… Изгарям от нетърпение да работя с теб. Чао, Хари.“
— Спал ли си с това момиче, Хари? — попита Джина и поклати глава. — Какво ми има на мен? Защо ли изобщо питам? Защото ми се иска да кажеш, че не е вярно. Но си е вярно, разбира се.
Опитах се да я прегърна. Но не за да я притисна до себе си. А само да я подържа. Да се опитам да я успокоя. Да я спра и тя да не си тръгне. Да не ме изоставя.
Джина обаче се отскубна и само дето не ми изръмжа.
— Някоя малка пикла от службата, нали? — подвикна тя и продължи да мята дрехи в куфара. Дори не гледаше какво слага. Нямаше вид на късметлийка. — Някоя малка пикла, която си въобразява, че ще й помогнеш.
— Момичето наистина е свястно. Ако го видиш, ще ти стане симпатично.
Бях изтърсил голяма глупост. Разбрах го още докато думите излизаха от устата ми, но вече беше късно. Джина се приближи и ме зашлеви по лицето. Видях как трепва и очите й се пълнят със сълзи. Наистина не умееше да удря. Не беше такава.
— Въобразяваш си, че е много романтично и страстно, и не знам си още какво — подвикна тя. — Но грешиш. Смешно и тъжно е. Много тъжно. Обичаш ли я?
— Моля?
— Влюбен ли си в това момиче?
— Няма такова нещо.
— Ако то иска живота ми, да го взима. Целият. Заедно с теб. Най-вече с теб, Хари. Защото всичко е лъжа.
— Моля те, Джина. Допуснах грешка. Ужасна грешка, чу ли? — затърсих аз думите. — Това не значи нищо за мен — казах на жена си.
Тя започна да се смее и едновременно да плаче.
— Толкова ли не разбираш, че така е още по-зле? — Нищо ли не разбираш?
После раменете й се смъкнаха и се разтресоха и тя наистина се разрида, без дори да се опитва да трие сълзите, сякаш извиращи от дълбините на душата й. Искаше ми се да я прегърна. Но не посмях да я докосна.
— Същият си като баща ми — отсече Джина. Знаех, че това е най-страшното, което може да ми каже. — Съвсем съшият.
— Моля те, Джина — рекох аз. — Моля те.
Тя поклати глава, сякаш вече не е в състояние да ме разбере и аз съм станал непроницаем.
— Какво „моля те“, Хари? Какво? Повтаряш го като папагал. Какво „моля те“?
— Моля те — повторих отново. — Моля те, не преставай да ме обичаш.
— Но ти със сигурност си знаел — натърти Джина, след което затвори с трясък куфара, макар че повечето й дрехи още бяха намятани по леглото. Сакът вече беше пълен. Джина бе почти готова. Готова да си тръгне. — Със сигурност си знаел, че ще ти простя всичко, но не и това — повтори тя. — Знаел си, че не мога да обичам човек, който не ме обича — не обича само мен. Ако не си знаел това, Хари, значи изобщо не си ме познавал.
Навремето съм чел някъде, че във всяка връзка надмощие има онзи, на когото вече не му пука.