Ето как би трябвало да се чувства човек, когато навършва трийсет: трябва да се чувства достатъчно зрял, но не и разочарован, да си е подредил живота, но без да е затънал в еснафлък, да е помъдрял, но не дотолкова, че да вземе да се хвърли под влака. Най-хубавото време в живота.
На трийсет вече си проумял, че няма да живееш вечно. Но от това засмяното настояще, пийващо капучино, би трябвало да е още по-сладко, нали? Не бива да допускате неизбежната смърт да ви разваля настроението. Не позволявайте дългото бавно спускане към гроба да ви опропастява веселото прекарване.
Независимо дали се радвате на последните години ергенлък и свобода, независимо дали наскоро сте се задомили и се чувствате по-зрял, по-обвързан с човека, когото обичате, наистина трудно ще си представите някакъв ужасен начин да навършите трийсет.
Аз обаче успях да намеря един.
Автомобилът миришеше на чужд живот. Миришеше на свобода.
Беше спрян току до витрината на автосалона: заоблена спортна кола, която дори с гюрук изглеждаше гладка и стегната като мускул.
То се знае, че беше червена — огненочервена, все едно е наблъскана с тестостерон.
Ако бях малко по-млад, щях да се изсмея или да повърна, или и двете при вида на такъв автомобил, сякаш създаден за комплексари.
Сега установих, че изобщо не ме дразни. Обратното, май беше точно онова, което търсех на този етап от живота си.
Не съм от мъжете, които знаят всички марки автомобили, но докато тайничко се заглеждах по рекламите в лъскавите списания, се бях постарал да разбера откъде се отваря това бонбонче. Точно така. Очите ни се бяха срещали и преди.
Но марката нямаше значение. Автомобилът просто си ми харесваше на вид. И на миризма. Най-вече на миризма. Миризма, която ти казва: всичко е възможно. Какво ли толкова имаше в тая миризма?
Сред уханието на кожа, на каучук и на току-що боядисан метал се долавяше миризмата на нещо ново, толкова прекрасно, че чак ми призля. На друг свят, безграничен и свободен, на разчистен път, водещ към всички неопропастени бъдещи дни. Някъде не бяха и чували за улични задръствания, за тленна плът и за моя трийсети рожден ден.
Познавах отнякъде тази миризма, познавах и чувството, което тя пробуждаше у мен. Колкото и да е странно, тя ми напомняше за усещането, което изпитваш, когато държиш в ръцете си новородено.
Сравнението бе доста нескопосно: автомобилът не можеше да присвие срещу мен току-що прогледнали очи, не можеше и да вкопчи в пръста ми юмруче, съвсем малко юмруче или пък да ме озари с беззъба усмивка. Но за миг ми се стори, че и това е възможно.
— Веднъж се живее — каза продавачът и се приближи към мен с потракващи токове.
Усмихнах се учтиво, с което показах, че трябва да помисля върху думите му.
— Искате ли наистина да се забавлявате? — допълни мъжът. — Защото, ако автомобилът „Ем Джи Еф“ служи за нещо, то това е именно за забавление — издекламира той като курдисан и ме огледа от глава до пети — да види дали си струва да ми даде да направя едно кръгче, колкото за проба.
Беше досаден, но не толкова, че да ти се повдигне. Вършеше си човекът работата. И въпреки че бях облечен небрежно, като за уикенда — всъщност поради естеството на работата си се обличах така и през седмицата, — продавачът явно отсъди, че съм човек с възможности. Шеметно развиваща се кариера, която си търси съответните колела. Млад, свободен, неженен. Живот, безгрижен като реклама на бира. Колко грешим понякога!
— Този модел е с променлива хлабина на клапаните — продължи продавачът с неподправен ентусиазъм. — Можете да променяте времето, за което те се отварят, като регулирате скоростта на въртене на отделните палци.
Божичко, какви ги говореше? За двигателя ли ми обясняваше?
— Истински капан за мацки — отбеляза мъжът, след като видя, че гледам като теле в железница. — Ще ви се лепят като мухи на мед. Какво му трябва на един млад ерген — именно кола като тази.