Тръгнах след Джина, която извлачи куфара и сака в коридора и се отправи към стаята на Пат. Той подреждаше старателно в раницата с картинката на Пощальона Пат фигурите от „Междузвездни войни“. Усмихна ни се.
— Вижте какво правя! — рече ни.
— Готов ли си, Пат? — попита Джина.
— Почти — отвърна детето.
— Тогава да тръгваме — подкани тя и избърса с ръкав сълзите.
— Добре — каза Пат. — Знаеш ли? — погледна вече мен и красивото му личице грейна в усмивка. — Отиваме на почивка.
Оставих ги да стигнат вратата и чак тогава си дадох сметка, че няма да го понеса, ако ги изгубя. Просто няма да го понеса. Сграбчих дръжката на сака.
— Къде отиваш? Само ми кажи къде отиваш.
Тя дръпна сака, но аз не го пуснах. Затова Джина ми го остави да го държа, след което отвори входната врата.
Все така стиснал сака, ги последвах на улицата и загледах как Джина пристяга Пат в седалчицата отзад на колата. Той беше усетил, че става нещо. Вече не се усмихваше. Изведнъж си дадох сметка, че синът ни е последният ми шанс.
— Ами детето? — възкликнах. — Няма ли да помислиш за детето?
— А ти помисли ли? — сопна се Джина. — Ти, Хари, помисли ли за детето?
Сложи куфара в багажника и дори не си направи труда да си вземе сака. Остави ми го.
— Къде отивате?
— Довиждане, Хари.
После си тръгна. Личицето на Пат в задното стъкло беше малко и тревожно. Джина гледаше право напред, очите й бяха непреклонни и блестяха. Вече приличаше на друга жена. На жена, която не познавах. Тя завъртя ключа.
Наблюдавах автомобила, докато той взе завоя на улицата, където живеехме, и чак тогава забелязах любопитно зяпналите пердета. Съседите ни гледаха. Сърцето ми се сви при мисълта, че сме се превърнали в семейство, което всички зяпат.
Върнах сака на Джина в къщата, където телефонът звънеше, та се късаше. Обаждаше се Марти.
— Представяш ли си, моля ти се, тия лайнари от вестниците ме наричат какъв ли не! — възкликна той. — Чуй, моля ти се: „РАЗКАРАЙТЕ ОТ ТЕЛЕВИЗОРИТЕ НИ ТОВА ПЛЯМПАЛО МАН.“ Или: „ЩО ЗА ПТИЧКА Е ТОЯ МАН — В НЯКОЛКО ДУМИ, ВСИЧКИТЕ НЕЦЕНЗУРНИ.“ За какво намекват тия кретени! Искат ми топлото местенце, Хари! Майка ми в чудо се е видяла. Ами сега? Какво ще правим?
— Джина ме напусна, Марти — отвърнах аз.
— Напуснала ли те е? В смисъл че си е тръгнала?
— Да.
— Ами детето?
— Взе и Пат.
— С друг ли се е хванала?
— А, не. Аз сгафих. Забърках я една, не е за разправяне.
Марти прихна, щеше да ми спука тъпанчето.
— Ах, ти, дърт мръсник! Познавам ли я?
— Страх ме е, Марти. Ами ако Джина не се върне?
— Няма страшно, Хари! Най-много да ти вземе половината от онова, което притежаваш.
Тук грешеше. Джина вече беше отнесла всичко, което някога съм искал. Всичко до шушка.
Глава 8
Бари Туист работеше в телевизията. През последната година му бях ходил на гости, и той беше идвал у нас. Но понеже светът е устроен именно така, не бих казал, че бяхме приятели. Не можех да споделя с него за Джина. Дадох си сметка, че познавам доста такива хора.
Именно Бари беше първият човек от телевизията, който ни покани с Марти на обяд още докато работехме в радиото. Смяташе, че шоуто става и за телевизията, и направи най-много, за да се прехвърлим в нея. На онзи пръв обяд се усмихваше през цялото време, усмихваше се така, сякаш за него е чест да живее на една и съща планета с мен и Марти. Сега обаче не се усмихваше.
— Вече не сте хлапета, които се лигавят в радиото — рече ми Бари. — Тук и за вас важат правилата на порасналите момчета. — Речта му беше изпъстрена с изрази от рода на, „правилата на порасналите момчета“, сякаш да работиш в телевизия е като да провеждаш с отряд за бързо реагиране акция под прикритие във взривоопасен район. — Обадиха се деветстотин души, всички се оплакват от нецензурния език.
Нямах намерение да се гътвам и да умирам само защото Бари ни е делегиран продуцент.
— Плащате му за спонтанна телевизия, Бари. В такива предавания новината се съдържа не в онова, което гостът казва, а в онова, което прави.
— Не му плащаме да напада гостите.
Бари посочи с тънка ехидна усмивчица вестниците върху писалището. Взех цял наръч от тях.