— Първа страница на „Мирър“ и „Сън“ — оповестих. — На първа страница на „Телеграф“ материал в две колони. На трета страница на „Таймс“ хубава цветна снимка на Марти.
— Не ни трябват такива новини — натърти Бари. — И ти го знаеш. — Повтарям — това тук не ви е радиопредаване. Не ви слушат две-три откачалки заедно с котараците си. А и ние не сме някаква изпаднала сателитна телевизийка, която дращи в пространството колкото да привлече някой и друг зрител. Има рекламодатели, има Съвет за електронни медии, има сдружения на зрителите, има го онзи приятел на горния етаж. И повярвай, Хари — бръкнахте им на всички в здравето.
Върнах вестниците върху бюрото, пръстите ми бяха почернели от печатарското мастило. Възможно най-нехайно разтърках ръце. Но мастилото не се махна.
— Нека ти кажа какво ще се случи, Бари. Два-три дена ще наричат Марти какъв ли не, но другата седмица ще имаме най-високия рейтинг. Ето какво ще се случи. И ще има да обсъждат години наред последното ни шоу.
Бари Туист поклати глава.
— Преминахте всякакви граници. Наричат не само Марти какъв ли не, но и онзи приятел на горния етаж, а на него това не му харесва особено. За последната година в „Шоуто на Марти Ман“ са се появявали пияници, гости, които нямат мярка в нищо, гости, които са се опитвали да се съблекат направо пред камерата. Но за първи път гостът ви си тръгна набит. Така не може да продължава. Недопустимо е в национална телевизия да работи човек, който очевидно не умее да се владее.
— Какво предлагаш?
— Край на предаванията на живо, Хари. Ще записвате шоуто в деня на излъчването. Така можем да клъцнем някой и друг кадър, ако Марти пак нападне някого или реши да смаже със своето его госта си.
— Като на живо ли? Искаш да излъчваме като на живо? Марти няма да се съгласи.
— Убеди го да се съгласи, Хари. Нали си му продуцент — изпродуцирай нещо. Пък и предстои да ти подновяваме договора.
Знаех, че не могат да махнат от ефир Марти. Вече беше прекалено известен, за да го направят. Но за пръв път си дадох сметка, че тук става въпрос не за кожата на Марти.
Ставаше въпрос за моята кожа.
Колкото и да играеше на смърт и разрушение, Пат си беше много обичливо дете. Вечно прегръщаше и целуваше някого, дори напълно непознати — веднъж го видях да притиска в обятията си дядката, дето ни чисти улицата, — и то по начин, който в нашия шантав съвременен свят нито е разумен, нито допустим.
Но Пат не го знаеше, а и нехаеше. Беше на четири години и бе преизпълнен с любов. И когато ме видя на вратата у другия си дядо, направо превъртя: стисна лицето ми с ръчици и ме целуна право по устата.
— Тате! С нас ли ще останеш? С нас, докато сме на… на почивка у дядо Глен?
Открих ги ден, след като си тръгнаха. Не беше сложно. Звъннах на някои от приятелите на Джина от колежа, идвали на трийсетия й рожден ден, но тя от години не беше близка с тях. Беше ги оставила да излязат от живота й, заблуждавайки се, че от мен и Пат ще получи всичко, от каквото има нужда. Това им е лошото на такива силни връзки като нашата — щом се разпаднат, оставаш съвсем сам.
Не ми се наложи да умувам дълго, за да се досетя, че в решимостта си да се махне от мен Джина е отишла у баща си, който в момента се намираше между два брака.
Глен живееше в малко жилище в края на града, сред голф клубове и зелени пояси, квартал, който навремето, когато тъстът ми се е преместил тук, сигурно е приличал малко на Уудсток. Но вместо да купонясва с Дилан, Глен всеки божи ден взимаше мотрисата и отиваше в магазина за китари на Денмарк Стрийт. Когато почуках на вратата, той си беше вкъщи и докато прегръщах сина си, ме посрещна с неподправена сърдечност.
— Хари! Как си, мой човек? Страшно съжалявам, че имате неприятности.
Вече беше прехвърлил петдесетте, но онова, което бе останало от косата му, беше сресано старателно. В ханша още беше тънък, и досега се обличаше с дрехи, които щяха да прилягат повече на някой групар от обкръжението на Джими Хендрикс. И досега беше красив, макар и хубостта му да бе доста повехнала. Но сигурно е изглеждал страхотно, когато през седемдесет и пета е минавал по Кингс Роуд.
Въпреки всичките му недостатъци: пропуснатите рождени дни, неудържаните обещания, склонността през няколко години да зарязва жена и деца, Глен не беше лош човек. Беше добродушен и чаровен, с него се общуваше лесно, все качества, които понякога виждах и у Джина. Смъртният му грях бе, че така и не можеше да види по-далеч от собствените си удоволствия. Ала раните, които нанасяше, не бяха преднамерени. Не беше жесток, освен ако слабостта не е друго проявление на жестокостта.