— Хората не загърбват всичко заради една-едничка изневяра, Джина. Поне зрелите хора. Лично аз не бих сложил само заради това кръст на всичко. Знам, боли те. Знам, сгреших. Но как така изведнъж от Господин Самото съвършенство се превърнах в Господин Лайнаров?
— Не си Господин Лайнаров, Хари — поклати тя глава, едвам сдържайки сълзите. — Ти си най-обикновен мъж — като всички останали. Сега вече го разбирам. По нищо не се различаваш от другите. Толкова ли не го проумяваш? Смятах те за по-различен. Жертвах заради теб толкова много, Хари.
— Знам. Заминаваше на работа в чужбина. Щеше да опознаеш друга култура. Щеше да се чувстваш невероятно. После остана заради мен. Знам. Точно заради това настоявам да не си съсипваме брака. Заради това искам да опитаме отново.
— Мислих много — натърти Джина — и стигнах до извода, че никой пет пари не дава за жена, която си стои вкъщи и си гледа детето. Дори мъжът й. Най-вече мъжът й. Толкова отегчителна съм, че нашият решил да се поразтуши с друга!
— Не е вярно.
— А да си гледаш детето, би трябвало да е най-уважаваната професия на света. Всички би трябвало да разбират, че да се занимаваш с това е по-смислено, отколкото да работиш каквото и да е друго. Но не е така. Знаеш ли, колцина по тъпите ви вечери, купони и закуски в оная телевизийка са ме карали да се чувствам кръгла нула? „А вие с какво се занимавате?“ — каза тя присмехулно. „С какво се занимавате?“ Кой, аз ли? С нищо. Стоя си вкъщи и си гледам детето. А те ме зяпат отвисоко, все едно съм малоумна — и жените, и мъжете, всъщност жените са още по-жестоки. А аз съм два пъти по-начетена и интелигентна от половината хора, с които работиш, Хари.
— Знам — уверих я аз. — Виж какво, Джина, готов съм на всичко. Само кажи какво искаш.
— Искам да си върна предишния живот — отговори тя. — Нищо повече. Искам си предишния живот.
Разбрах, че не ме чака нищо хубаво.
Глава 9
Не се получи точно така, както го беше намислил татко. И в неговия дом. И в моя.
Когато родителите ми купили къщата, където съм израсъл, тя се е намирала едва ли не в провинцията. Но вече трийсет години градът пъплеше и пъплеше, приближаваше се все повече. Нивите, където навремето се бях разхождал на воля с въздушната пушка, сега бяха застроени с грозни нови жилищни сгради. Някогашната Хай Стрийт беше задръстена с агенции за недвижими имоти и нотариуси. Идилията, сред която майка ми и баща ми си бяха представяли, че ще изживеят дните си, бе погълната от предградията.
Общо взето, мама нямаше нищо против промените — беше си градско чадо, помня дори как, когато бях малък, се тюхкаше, че в градчето ни нямало магазини и киносалони. Но виж, за татко ми беше мъчно.
Никак не му беше приятно да гледа войнството, което в делнични дни ходеше с мотрисата на работа в Лондон и задръстваше гарата, нито тълпите, плъпнали в края на седмицата към игрищата за голф. Никак не му беше, приятно, че из квартала на цели тумби се навъртат малки хулиганчета, които си въобразяваха, че се намират в центъра на Лос Анджелис. Не беше очаквал, че на старини ще бъде толкова близо до навалицата и престъпността.
За капак сега им се струпа и тая история с мен.
Излязоха на вратата с очакването, че на вечеря сме дошли тримата. Но синът им беше дошъл сам. Озадачени загледаха как подминавам с автомобила портата и търся къде да спра. Не проумяваха какво става.
Когато бях малък, по улицата не спираха коли — един гараж на семейство беше повече от достатъчен. Сега човек си докарваше едва ли не двойна херния, докато намери къде да паркира. Вече нищо не беше същото.
Целунах мама, ръкувах се с татко. Те се чудеха какво става. Храната щеше да остане. Очакваха Джина и Пат. Очакваха щастливи семейства. А получаваха само мен.
— Мамо! Татко! Трябва да ви кажа нещо.
Вътре звучаха старите песни. Чух откъм стереоуредбата Тони Бенет в концертно изпълнение от „Карнеги Хол“, макар че преспокойно можеше да е Синатра, Дийн Мартин или Сами Дейвис младши. Нашите слушаха само стари песни.
Двамата седнаха на любимите си столове и мълчаливо зачакаха. Точно като малки деца. Кълна се в Бога — смятаха, че ще оповестя как предстои да имат още едно внуче. А аз стоях и се чувствах така, както се чувствам често пред родителите си — не толкова като син, а по-скоро като сапунен сериал.
— Е, както личи, Джина ме напусна — рекох аз.