— И ти си тънка и си от женски пол — отвърнах аз. — Най-малкото беше последния път, когато погледнах.
— Какво те прихваща, Хари? Хайде! Кажи!
— Може би така компенсирам, че остарявам — обясних й аз. — Че се присъединявам към клуба на дъртите глупаци и колкото и да е тъжно, ми се иска да си върна поне мъничко от славната младост. Макар да знам, че това е вятър работа и че младостта ми не е била особено славна. Нали мъжете постъпват точно така.
— Ставаш на трийсет — напомни ми Джина. — Ще пийнем, ще ти подарим и красива торта със свещички.
— И балони — допълни Пат.
— И балони — повтори Джина и поклати красивата си главица. — Няма да те оставим, Хари, да оплакваш младостта си.
Джина беше един-два месеца по-голяма от мен. Беше префучала през трийсетия си рожден ден, заобиколена от приятели и роднини, беше танцувала под съпровода на най-известните хитове на „Уам“1 със сина си, както държеше чашата с шампанско. Онази вечер беше неотразима, наистина неотразима. Виж, моят рожден ден със сигурност щеше да бъде по-болезнен.
— Нали не съжаляваш за нищо? — попита Джина.
— За какво например?
— Знаеш за какво — отвърна тя сериозно. — Например за нас.
Бяхме се оженили съвсем млади. В деня на сватбата Джина беше бременна в третия месец — сега, като се замисля, си давам сметка, че това е бил най-щастливият ден в живота ми. После обаче вече нищо не беше същото. Нямаше как да си затворим очите за голата истина: че вече сме пораснали.
В радиостанцията, където работех, ме пуснаха една седмица в отпуск и ние прекарахме медения си „месец“ в тясното жилище — гледахме от леглото дневните програми на телевизията, тъпчехме се със сандвичи и обсъждахме какво сладко детенце ще ни се роди.
Мислехме все пак да отидем на истински меден месец — като за пораснали, зрели хора, Джина искаше да плуваме с шнорхели сред тропическите рибки край Окинава. Но когато разполагахме с малко пари и малко време, Пат вече се беше родил и животът ни беше навлязъл в строго установено русло.
Ние с Джина установихме, че брачните халки са ни откъснали от останалия свят. Другите познати семейства бяха най-малко с десетина години по-големи от нас, а приятелите на наша възраст все още се намираха в онзи кратък отрязък от време, когато вече не живееха с майките си, но не бяха заживели и с ипотеките. Малкото ни семейство се чувстваше самотно.
Приятелите ни не мигваха по цяла нощ и купонясваха по клубовете, докато ние не мигвахме и денем, и нощем заради първите зъбчета на нашето бебче. Те се притесняваха дали ще срещнат подходящ човек, ние пък се притеснявахме дали ще успеем да посрещнем разходите по първия си истински дом. Въпреки това не съжалявах за нищо. Да, бяхме жертвали свободата си. Но я бяхме жертвали за нещо по-добро.
Обичах жена си, обичах детето. Двамата осмисляха моя свят. Не можех да си представя живота без тях. Знаех, че съм късметлия. Но това беше неминуемо, беше си неминуемо — след време щях да се питам кога съм престанал да бъда млад.
— Наистина ми е неприятно, че започнеш ли да остаряваш, животът ти сякаш се свива — обясних аз. — Възможностите стават по-малко. В смисъл кога за пръв път ми се е сторило смешно да притежаваш кола като тази? Кога? Защо ми се струва такъв майтап? Ето това искам да разбера. Нищо повече.
— Силата е мощна — обади се Пат.
— Червен спортен автомобил — каза на себе си Джина. — Ти дори не обичаш да шофираш.
— Виж какво, просто разглеждах — отвърнах.
— Честит рожден де-е-н — изтананика Пат и ме фрасна със светлинния меч по ухото. — Дрън-дрън, бабина ти трънки-и-ина.
— Не прави така, не е хубаво — казах му точно когато се озовахме в поредното задръстване и ухото ме заболя.
Джина дръпна ръчната спирачка и ме погледна, сякаш се мъчеше да се сети какво изобщо е харесала у мен. Изглеждаше озадачена.
Виж, аз помнех какво съм харесал у нея. Тя имаше най-дългите крака, които съм виждал у жена. Но още не бях наясно дали това е най-добрата основа за любовта на твоя живот.
Или най-лошата.
Глава 2
Накрая не издържах ръждясалата бяла камионетка да ми се мотае отпред, навлязох с „Ем Джи Еф“-а в насрещното платно и натиснах газта до дупка.
Новичкото ми автомобилче профуча със самоуверен гърлен рев покрай очуканата камионетка. Докато я изпреварвах, мярнах шофьора — размазано петно от развалени зъби, татуировки и омраза, — после той изчезна от огледалото за обратно виждане. Почувствах се добре. „Ем Джи Еф“-ът означаваше, че вече не ми се налага да гледам ръждясали бели камионетки и техните водачи. Сега всичко това беше минало. Можех да гледам напред, към бъдещето, когато под възхитените погледи щях да си карам със смъкнат гюрук. После, още на следващия светофар камионетката спря до мен.