Срещнахме се да пийнем по нещо и Джина ми донесе роман, озаглавен „Снежната страна“. Още щом се прибрах, го изчетох от кора до кора: в някакъв планински курорт преситен от живота плейбой се влюбва в обречена гейша — беше си увлекателно, — а аз се размечтах за очите на Джина, за краката й, за лицето й, което при всяка усмивка сякаш грейваше.
Отидохме у тях и тя приготви вечеря. Преди да вляза, ме помоли да си изуя обувките. Започнахме да обсъждаме японската култура — всъщност Джина говореше, а аз я слушах със зяпнала уста, като сегиз-тогиз изпусках по някое парченце пилешко по японски, паднало от клечките за хранене. Стана време или да викам такси, или да си мия зъбите. После се любихме направо на пода — или на футона, както го нарече Джина. Бях готов заради нея да бомбардирам Пърл Харбър.
Исках да прекарам остатъка от живота си с Джина. Затова й обещах всичко: щастие, вечна любов и най-важното, семейство. Знаех си, че тя ще се хване на въдицата със семейството — баща й зарязал майка й, когато Джина била на четири години, и тя открай време си мечтаела за сигурността на семейното огнище. Въпреки това се разплака, когато отиде да съобщи в банката, че все пак няма да замине за Токио.
Вместо да заживее в Япония, се хвана преводачка на хонорар в няколко японски фирми в Сити. Но много от тях също се разориха или се изнесоха в Япония. Кариерата й навлезе в задънена улица. Знаех, че заради мен е жертвала много. Ако не бях неописуемо щастлив, сигурно щях да изпитвам угризения.
След като се оженихме и се роди Пат, Джина си остана у дома. Твърдеше, че нямала нищо против да се откаже от работата заради Пат и мен — „моите две момчета“, както ни наричаше.
Подозирах, че си е останала вкъщи не само защото иска истинско семейство, но и защото е разочарована, задето се е издънила в кариерата. Но тя винаги го представяше като най-естественото нещо на тая земя.
— Не искам непознати да възпитават детето ми — току повтаряше. — Само това оставаше — някакъв пубер баварец с наднормено тегло да го държи по цял ден пред видеото, докато аз съм на работа.
— Добре — отвръщах аз.
— Не искам и Пат да се тъпче с храна, претоплена в микровълновата печка. Не искам да се връщам от работа капнала и да нямам сили да си играя с него. Не искам той да расте без мен. Искам да има семейство — каквото и да означава това. Не искам и Пат да има детство като моето.
— Нямам нищо против — казвах.
Знаех, че това е болна тема. Джина беше на път да ревне.
— Какво лошо има в това жената да си стои вкъщи при детето? — подвикна тя. — Кой днес говори за женски амбиции, всичко това е останало в осемдесетте години. Тия брътвежи как една жена трябвало да бъде всичко едновременно. Можем да караме и с по-малко пари, нали? И веднъж седмично ще ми купуваш суши, нали?
Обещах да й купувам толкова много сурова риба, че да й поникнат хриле. И така тя си остана у дома — да се грижи за нашия син.
Вечер, щом се приберях от работа, се провиквах:
— Здравей, скъпа, вече съм тук!
Да си рече човек, че сме герои от американски сапунен сериал от петдесетте, в който Дик Ван Дайк2 носи вкъщи бекон, а Мери Тайлър Мур3 прави сандвичи.
Не знам защо се опитах да го обърна на шега. Вероятно защото дълбоко в себе си знаех, че Джина само се прави на жена домакиня, а аз се правя на баща си.
Глава 3
Марти е израсъл, вечеряйки пред телевизора. Той му е бил и бавачка, и най-добър приятел, и учител. Марти и досега помнеше наизуст цели програмни схеми от детството си. Знаеше да свирука музиката от „Далас“. Не съм виждал човек, който да имитира по-добре Далек4. От конкурсите за Мис Свят бе научил всичко, което знаеше за птичките и пчеличките, а то, както би могло да се очаква, не беше много.
Макар че изобщо не си приличахме, му бях симпатичен, понеже бях израсъл в семейство като неговото. Сигурно ще възкликнете: нима е възможно върху това да се гради приятелство, но ще се изненадате, ако ви кажа, че малцина в телевизията идват от такива семейства. Повечето ни колеги бяха расли не с телевизори, а с книги.
Когато се запознахме в малката радиостанция, и двамата бяхме онова, което на майтап наричахме „баш майсторите“. Марти най го биваше да купува сандвичи, да сортира пощата и да прави чай. Но дори в това проявяваше такава ухилена несекваща енергия, че всички го забелязваха, макар и никой да не го възприемаше на сериозно.
2
Дик Ван Дайк (р. 1925), водещ на шоупрограми и актьор, прочул се през 60-те години със сериалите, в които участва. — Б. пр.
3
Мери Тайлър Мур (р. 1936), американска актриса, участвала в много сериали и известна главно като партньорка на Дик Ван Дайк. — Б. пр.