— И какво те? — попита Марти. — Или го казваш колкото да става приказка?
— Водачът им е голям сладур — рече момичето. — Нали се сещате, казва се Клиф. Оня с плитките. Направо е върхът.
Всички жени в помещението загукаха в съгласие. Бях виждал тоя Клиф, кацнал на дървото — кльощав, бъбрив, с нагнетена на тънки плитки коса, — но си нямах и понятие, че минавал за секссимвол.
— Ето кого трябва да поканите в шоуто — рече победоносно гримьорката, както полагаше с пухчето пудра върху лицето на Марти. — Той е сто пъти по-интересен от някоя изкуфяла, втръснала на всички суперзвезда с присадена коса.
— Клиф е добра идея — съгласих се аз. — Но не знам как да се свържем с него. Макар че едва ли е чак толкова трудно, както да се свържем с Клинт Истууд.
— Имам му мобилния — обади се някой от дъното на гримьорната. — Ако изобщо ще ви свърши работа.
Всички се извърнахме натам.
Видяхме тъничка рижавелка с нежна ирландска кожа, толкова бледа, сякаш не е виждала слънце. Беше на двайсетина години — изглеждаше така, сякаш е завършила университета точно преди четирийсет и пет минути, — въпреки това още имаше тук-там лунички. Виждах я за пръв път.
— Шобан Кемп — представи се тя и се изчерви. — Аз съм новата асистентка на продуцента. Е, да звънна ли на Клиф?
Марти ме погледна. Личеше си, че идеята за мъжа от дървото му е допаднала. На мен също. Защото като всички, които работят в телевизията, и ние боготворяхме неподправеното. Ако не броим, разбира се, високооктановата бляскава известност. Нея боготворяхме още повече.
Беше ни дошло до гуша от недорасли знаменитости, които си пробутваха евтините номера. Давахме мило и драго за истински хора с истински живот и истински преживелици, а не някакви анекдоти. Предлагахме им своеобразна терапия, възможност да изхвърлят всичко, което ги мъчи, и да го избълват върху един милион килими.
Е, ако Джак Никълсън ни се обадеше най-неочаквано и ни се примолеше да го включим в шоуто, щяхме незабавно да повикаме някого от охраната, за да разкара от сградата всички истински хора. Но кой знае защо, Джак все не ни се обаждаше. Напоследък знаменитостите бяха кът.
Затова търсехме под дърво и камък истински хора, запалени по нещо, истински хора, които не треперят да не си опропастят кариерата. А какъв по-истински човек от оня тип, дето се беше покатерил на дървото, а полицейските кучета лаеха, та се късаха, по мръсния му задник!
— Откъде го познаваш? — попитах аз момичето.
— Бяхме гаджета — отвърна то.
Ние с Марти се спогледахме. Виж ти каква била работата! Значи и нашата Шобан си беше истинска!
— Но не се получи нищо — оплака се тя. — Не е лесно, когато единият прекарва толкова време горе на дървото. Но си останахме приятели и аз му се възхищавам — той наистина вярва в онова, което прави. Според него системите, поддържащи живота на планетата, са на изчерпване, а политиците само си говорят за опазване на околната среда и не предприемат нищо. Клиф е на мнение, че щом си дошъл на земята, трябва да оставиш на нея само следите от стъпките си и да отнесеш единствено спомените.
— Блестящо! — ахна Марти. — Кой му е агент?
Бях в апаратната и гледах десетината монитора, на които се виждаха пет различни кадъра с Марти — той разговаряше с мъж, който умееше да надува презерватив, надянат до средата на главата му — наистина беше голям спец. По едно време усетих, че някой стои до мен.
Беше Шобан, ухилена като малко момиченце, което за първи ден е в ново училище и изведнъж е разбрало, че тук ще му бъде добре.
В тъмното помещение лицето й беше озарено от светлината на мониторите върху стената. Всъщност това са си най-обикновени телевизионни приемници, но ние им викаме монитори. Благодарение на тях режисьорът може да избира от коя камера да излъчва. На мониторите се вижда не само образът в ефир, но и всички възможни образи, снимани от камерите. Шобан им се усмихна. Имаше красива усмивка.
— Мислех, че тоя Клиф не дава интервюта — отбелязах аз, — откакто в онзи седмичник намекнаха, че всъщност търси евтина слава и се прави на хипар. — После се сетих, че Шобан му е била гадже. — Ти да не вземеш да се обидиш?