— Може би по-късно — отвърнах, докато сядах и отпивах от шампанското.
Венера изчезна.
— Отпусни си душата, Хари — усмихна се Еймън. — Не се притесняваш. Само си възбуден. — Той ме шляпна по гърба и ревна колкото му глас държи: — Много си ми симпатичен, копелдак такъв. Как се чувстваш, а?
— Блестящо — отговорих аз. — Баща ми лежи в раковото отделение, жена ми — бившата, де — иска детето.
Той ме погледна наистина угрижено. А това не бе никак лесно, ако си с чаша шампанско в ръка и цял куп голи танцуващи девойчета наоколо.
— Как е баща ти?
— Стабилизира се — отвърнах. — Така поне твърдят лекарите. Което означава, че състоянието му не се влошава рязко. Ако се закрепи, може и да се прибере у нас. Но и да се прибере, няма да е, за да оздравее.
— Да ти потанцувам ли, Еймън? — попита млада азиатка с коса до кръста.
Беше единствената жълта в заведението. Тук-там се мяркаше по някоя чернокожа, но повечето момичета бяха руси — било по рождение, било по боя. Все едно разлистваш „Плейбой“. Тук властваха блондинките.
— По-късно — отвърна Еймън и отново ме погледна, а азиатската красавица изчезна в здрача. — Много съжалявам за баща ти, Хари. И наистина е кофти, че госпожата, бившата, де, ти прави въртели. Но горе главата, несретнико! — той изпи чашата до дъно и я напълни отново. — Ако не друго, поне си имаш Сид. Страхотна мадама, ще знаеш.
— Скъсахме — прекъснах го аз.
— Да ти потанцувам ли? — попита хилава блондинка.
— Не, благодаря — отпратих я аз. Тя си тръгна, без да го приема като лична обида. — И ние със Сид си имахме проблеми.
— Проблеми ли? — учуди се Еймън. — На връчването на наградите останах с впечатлението, че се разбирате прекрасно.
— Да, когато бяхме само двамата. Тя обаче има дете. Аз също. Страхотни деца. Но това означава, че Сид има бивш съпруг, а аз — бивша съпруга. Беше някак… и аз не знам, някак пренаселено.
— И това ви е било проблем?
— Най-големият проблем е, че тя ми би шута. Но го направи, защото понякога тая пренаселеност ме потискаше. И защото тя смяташе, че аз търся… звучи глупаво, но че търся съвършената любов. И може би беше права. Сид приемаше нещата такива, каквито са. По една или друга причина на мен не ми беше по силите.
— Не ти е било по силите, Хари, защото си романтик — отсъди Еймън. — Вярваш във всички стари песни. А те не те подготвят за истинския живот. Правят те алергичен към него.
— Какво им е на старите песни? В тях поне никой не смята, че е много умно да бъдеш едновременно и пачавра, и влюбена.
— Ти, Хари, си влюбен в любовта. Влюбен си в представата за любовта. Сид е страхотно момиче, но се откроява само с едно — че не можеш да я имаш. Ето какво всъщност ти е завъртяло главата.
Не беше вярно. Беше ми мъчно за Сид. Беше ми мъчно най-вече защото докато заспивахме, тя ме прегръщаше. Стане ли време за сън, повечето хора си обръщат гръб. Сид обаче не го правеше. Гушеше се, притискаше се до мен, опитваше се да ни направи една плът. Звучи смешно, знам, това е мечта, която не може да се сбъдне. Но благодарение на Сид аз можех да си мечтая на воля за това. Беше ми направо непоносимо, като си помислех, че никога вече няма да спим така.
— Сид беше различна — казах аз.
— Огледай се — прикани Еймън и се опита да ми напълни чашата. Аз я затиснах с длан. Не съм много-много по пиенето, а и главата вече ми се беше замаяла. — Какво има ей там? Колко момичета, към стотина, а?
Огледах се. В покрайнините на залата имаше момичета в балетни пачки, които чакаха с подносите и факлите, десетки момичета, които кръстосваха напред-назад из плитчините на клуба. Други десетки се поклащаха в такт с музиката пред бизнесмени, които ги зяпаха като невидели и хихикаха с малката си компания, а после седяха смирени, направо преизпълнени с благоговение, ако някой от тях си купеше танц.
Помислих си: колко лесно е да ни подпалиш фитила. Направо не си представях някоя жена да се разтапя при вида на мъжки задник, като междувременно се бръква в портфейла.
Докато наблюдавах лицата на мъжете, прехласнати по съвършената женска плът — плът, още по-прелестна благодарение на младостта и спортуването, плът, тук-там поразкрасена от ръката на хирурга, — не ми беше трудно да повярвам, че да си мъж, означава да си окован с вериги за лудия на селото.
— Едно… две… три… — започна да брои Еймън и отново изпи на един дъх шампанското — осем… девет… десет…