— Точно така — съгласих се аз. — Към стотина момичета.
— Всички те, Хари, са различни. Толкова много различни момичета, че дори не мога да ги преброя. Светът е пълен с различни момичета.
— Няма друга като Сид — знаех си аз своето.
— Дрън-дрън — възкликна Еймън. — Това, Хари, са бабини деветини. — Изпи до дъно чашата, опита се да я напълни отново и доста изненадан, установи, че бутилката е празна. Поръча втора и ме прегърна през раменете. — Харесва ти, Хари. Харесва ти да страдаш. Защото да страдаш е много по-лесно, отколкото да живееш с жена.
— Ти си пиян.
— Може и да съм пиян, Хари, но познавам жените. Ти познаваш телевизията — Бог да те поживи за това, неведнъж и дваж си ми спасявал дебелата кожа, — аз пък познавам жените. И знам, че щеше да си на друго мнение за Сид, ако бяхте поживели заедно седем години. Винаги става така.
— Невинаги.
— Винаги, винаги — натърти той. — В старите песни не ти обясняват това. В старите песни ти говорят за намерената любов и за изгубената любов. За героичната, вечната, сладката и горчивата любов. Но не споменават нищо за любовта, която е станала скучна и стара. Не пишат песни за това.
— Пишат, пишат, и още как — подвикнах аз.
— Един танц? — промълви някакво видение по прозрачна нощничка.
— Не, благодаря — разкарах го аз. — Ами „Къде отиде нашата любов?“, „Не ми пращаш цветя“, „Изгуби любовта“ — пишат цели купища песни за любовта, която е минала и заминала.
— Но пак я изкарват героична — изтъкна Еймън. — А тя не е героична. Скучна и глупава е. Огледай се, Хари, виж какво става наоколо — защо един мъж да се заробва само с една жена? По друг начин сме устроени.
— Не, не сме устроени по друг начин — възразих аз. — Говориш така, защото мислиш единствено за гадното си кренвиршче и как да го топнеш на възможно най-много места.
— Не за кренвиршчето, Хари.
— Съжалявам, Еймън. Но си държа на мнението. Мислиш единствено за гадното си кренвиршче.
— Не за кренвиршчето, а за семето, Хари.
— Добре де, за семето.
Младата азиатка с коса до кръста отново дойде и седна върху коленете на Еймън. Целуна го целомъдрено по мургавата четинеста буза.
— Казвам се Мем — представи се тя и аз отвърнах: „Хари“, след което се ръкувахме, сякаш щяхме да обсъждаме сделка.
Колкото и да е странно, в заведението, пълно със застоял тютюнев дим, гола плът и застаряващи блянове, имаше много протокол, много ръкуване и представяне, и визитни картички, раздавани тихомълком заедно с банкнотите.
Точно това му беше гениалното на клуба: мъжете се ласкаеха да смятат, че са извадили страхотен късмет, сякаш тия момичета даваха мило и драго, само и само да ги заведат на някой уж френски ресторант, вместо да си стоят тук и с едно-едничко намигване, с едно поклащане на бедрото и с някое ново парче за пачаври и влюбени да превръщат всеки мъж в личен банкомат.
Мем започна да танцува на Еймън и докато си събличаше през главата роклята и поклащаше бавно току пред лицето му дребничко стегнато телце, разбрах как младата азиатка — каква ли беше? индонезийка? тайландка? — е успяла да оцелее на тази планета на блондинките.
— Като експреса за „Хийтроу“ е — вметна Еймън.
— Какъв експрес бе, човек? — учудих се аз.
— Експресът за „Хийтроу“ — повтори Еймън. — Влакът за летището. Не ти ли е правило впечатление? Веднага след гара Падингтън подминаваш огромно пространство, задръстено с лъскави нови автомобили. Малко по-нататък има друг пущинак, той пък е задръстен с ръждиви, прогнили изгорели таратайки, струпани една върху друга като боклук, понеже са си боклук.
— Нещо не схващам, Еймън — рекох аз. — Твърдиш, че животът е като експреса за „Хийтроу“ ли?
— Твърдя, че връзките с жените са като тези автомобили — обясни той и плъзна длан по младото златисто бедро на Мем, макар че пипането бе строго забранено. Индонезийско бедро? Тайландско бедро? — В началото всички са лъскави, нови и сякаш създадени да ти служат цял живот. После обаче се превръщат в боклук.
— Ти си дяволът — оповестих аз и се изправих. — А аз съм пиян.
— О, Хари, не си тръгвай! — примоли се Еймън.
— Трябва да прибера детето от нашите — казах аз. — От майка ми, де.
Целунах го по бузата и се ръкувах с Мем — кой знае защо, ми се стори, че така е по-редно, отколкото да целувам Мем и да се ръкувам с Еймън, — и вече бях преполовил пътя към изхода, когато се сетих къде съм чувал името.