Знаех и че Еймън не е прав. Ако вечно търсиш, ако вечно искаш и никога не си доволен, не си щастлив с това, което имаш, накрая се чувстваш още по-обречен и самотен, отколкото ако си някой смотаняк като мен, убеден, че всички стари песни са посветени на едно и също момиче.
Мъжете, които чукат, без да подбират, не са свободни. Ама никак. Накрая са по-поробени от всички останали, защото постоянно подозират, че жените, които желаят, са същата стока като тях. Също толкова разпасани, обезверени, готови да прелитат от цвят на цвят, да правят светкавични завои и лупинги като героя в една от новите песни.
Той беше пред клуба — чакаше в мрака заедно с гаджетата на останалите компаньонки. Знаех си аз, че ще го срещна тук.
Знаех си и че ще прилича на другите — въпреки лъскавите автомобили, в неговия случай въпреки мощния мотоциклет марка БМВ, спрени край тротоара. Не изглеждаше, щастлив. Никое от гаджетата не изглеждаше щастливо.
Бяха застанали зад таксиметровите шофьори, дошли тук да изкарат някоя лира. Те си говореха помежду си и с мъжете, излизащи от клуба: такси ли търсите, господине? За къде сте? Десетачка до Излингтън става ли? Но гаджетата на компаньонките си мълчаха и стояха самотни. Изглеждаха така, сякаш мечтите им са се сбъднали, но това не им е донесло друго, освен ревност и отвращение.
Видях го да чака, макар че той не ме забеляза, видях го как пристъпва от крак на крак в тъмното заедно с останалите мъжкари с техните мощни автомобили.
Видях Джим Мейсън, красивия бивш съпруг на Сид, който чакаше Мем да излезе от работа.
Глава 32
Сега вече часовете за свиждане нямаха никакво значение. Баща ми беше буден изцяло в зависимост от прилива и отлива на болката и на морфина.
И да отидех сутрин, и да седях чак до обяд, понякога се случваше татко да спи през цялото време — ако този наквасен с лекарства кратък болничен отдих изобщо можеше да се нарече „сън“. После, щом опиатите го поотпуснеха, но още преди туморът да го е заръфал отново, той се будеше и разговаряше с очи, воднисти от страданията и непоносимата тъга. В такива мигове винаги бях до леглото му.
Малко преди зазоряване татко се размърда, прокара език по напуканите си устни и ме извади от трескавата дрямка. В болничната стая цареше тишина, ако не броим хъркането на стареца през едно легло. Помогнах на татко да приседне и наквасих устата му с окаяно малко количество вода.
Когато той започна да си поема дъх — сега вече се задъхваше през цялото време, — му помогнах да си сложи на лицето кислородната маска и докато той гълташе отчаяно въздух, го хванах за ръката. Толкова малко въздух, толкова малко вода. Сърцето ми се късаше, докато гледах с какво се опитва да оцелее.
Татко махна маската и лицето му се сгърчи от болка, а аз за кой ли път си помислих, че никой не те предупреждава за тия кански мъки. Ала още не можех да реша кое е по-страшно: да гледам как баща ми се мъчи като грешен дявол или да виждам как съзнанието му е замъглено от морфина и той вече не прилича на себе си. Накрая отсъдих, че все пак болката. По-ужасна все пак беше болката.
Той ме погледна, поклати безнадеждно глава, после се извърна.
Стиснах ръката му — знаех, че е изгубил всяка надежда. Беше смел човек, ала нямаше как да се пребори с тази тъга, връхлитаща го посред нощ, с тази тъга, заради която си даваш сметка, че вече нищо няма да бъде същото.
Никой не те предупреждава и за тъгата. Почти подготвен си за болката. Досещаш се за мъките на онези, които умират от рак. Но заедно с физическото страдание те обзема и усещането за загуба, което никакъв морфин не може да притъпи.
— Най-страшното — прошепна татко в мрака — е да знаеш, че ще изпуснеш куп неща. Нямам предвид нещата, които още не са се случили: сватбата на Пат, това да видя, че най-после си се подредил, а нещата, за които смяташ, че ти се полагат по право. Това да виждам как Пат си кара колелото, да му разказвам приказки, да го целувам за „лека нощ“. Да гледам как припка из градината с проклетия светлинен меч. Тези дребни нещица, по-важни от всичко останало.
— Скоро сигурно ще си дойдеш у дома — казах му аз, все още вкопчен в надеждата, защото всички ние правим точно това, защото нямаме друг избор, освен да се вкопчваме в живота дори когато той е изпълнен със страдания. — Няма да усетиш кога отново ще правиш всичко това.
Но той вече не се заблуждаваше. Нито себе си, нито мен.