— Ще ми е мъчно за градината. За майка ти. За гозбите й. За телевизионните ти шоупрограми.
Бях поласкан и притеснен, че поставя работата ми редом с жена си, внука си и своята градина. Освен това се и позасрамих — засрамих се, че не съм постигнал повече през времето, когато сме били заедно, не съм сторил повече, за да го зарадвам и да си спечеля одобрението му. Една-две телевизионни шоупрограми и опропастен брак. Толкоз.
А, да, и Пат. Знаех, че баща ми обича внука си повече от всичко на тая земя. Изпитах чувството, че Пат май е единственият истински подарък, който съм му направил.
Татко поиска да седне. Натиснах металната кутийка, с която леглото се управляваше, тя изжужа в тъмното и горната част се вдигна.
После баща ми се наведе напред и се държа за мен, докато намествах отзад възглавницата и усещах до бузата си небръснатото лице.
Сега вече ги нямаше някогашните миризми на „Олд Спайс“ и „Олд Холборн“, те бяха изместени от болничните миризми, от миризмата на болест и на химикали. Сега вече нямаше тютюн и одеколон. Те бяха останали в миналото.
Още ми се струваше странно, че му помагам физически. Неоспоримата сила на баща ми бе присъствала осезаемо в детството и младостта ми и сега, когато нея вече я нямаше, имах чувството, че е настъпил краят на света, че най-безцеремонно е бил погазен някакъв неотменим природен закон.
И за пръв път осъзнавах, че съм обичал татко не заради силата.
Бях смятал, че баща ми е пръв герой именно заради неговата твърдост — за онази твърдост от едно време, вместена в медала и олицетворявана от него.
Сега, докато му помагах да отпие вода или да седне на леглото в болницата, виждах, че съм го обичал по същите причини, заради които го обичат мама и синът ми.
Че го обичам за неговата мекота и нежност, за състраданието и смелостта, която няма нищо общо с физическата сила.
— Не казвай на майка си, но според мен няма да се прибера у дома.
— Не говори така, татко.
— Няма да успея да се прибера. Усещам го. А ми се иска да видя Пат.
— Разбира се, че ще го видиш.
Не каза „за последно“. Не беше необходимо. Освен това има неща, които е твърде болезнено да изричаш на глас. Но знаехме, че говорим за смъртта.
— Ако нямаш нищо против — каза татко. — Ако не смяташ, че това ще го разстрои прекалено много. Сам реши. Ти си му баща.
— Ще го доведа още на следващото свиждане. А сега, татко, се опитай да поспиш.
— Не съм уморен.
— Затвори очи — да починат.
Пат излезе от училището заедно с тъмнокосо момченце, размахващо очукана кутия за закуски с изображението на Годзила.
— Искаш ли да гледаме у нас „Междузвездни войни“? — попита Пат.
— Широкоекранен ли е? — попита малчуганът.
— Широкоекранен.
— Добре тогава.
— Може ли, татко?
Оглеждах шумните, смеещи се пълчища с надеждата да зърна познатото личице, което, бях сигурен, ще бъде вглъбено и сериозно дори сред оглушителната следобедна гълчава. Мъничкото момиченце с кафяви очи и с кутия за закуски с картинката на Покахонтас.
— Къде е Пеги? — попитах аз.
— Днес отсъстваше — отвърна Пат. — Нали може Чарли да дойде у нас?
Как така Пеги е отсъствала? Погледнах надолу към Чарли. Чарли погледна нагоре към мен.
— Нямам нищо против казах аз. — Но първо трябва да питаме майка му.
Пат и другото момченце се ободриха, започнаха да се смеят и да се побутнат. Ъгълът на кутията с Годзила ме фрасна по коляното.
Вече ми беше мъчно за Пеги.
Отворих входната врата и вътре — що да видя: Сали, която ме погледна плахо-плахо иззад мазния бретон.
— Мислех, че няма да те видя повече — казах й аз.
— Дойдох да се извиня.
Пуснах я вътре.
Пат и Чарли се покатериха на канапето и взеха да се карат за „Междузвездни войни“. Чарли настояваше да превъртят любовните сцени и миговете на размисъл и да видят направо битката. Пат, нали си беше пурист, държеше да си изгледат филма от начало до край. Сали надзърна в стаята да каже едно „здрасти“ на Пат, после двамата с нея отидохме в кухнята.
— Много мислих — подхвана момичето. — Давам си сметка колко тъпо постъпих, като пуснах тук приятелите на Стив.
— По-добре да беше помислила, преди да ги повикаш.
— Знам, знам — рече тя и надзърна боязливо иззад завесата на косата си. — Извинявай. Просто бях… и аз не знам как да ти го опиша… Бях неописуемо щастлива, че виждам отново Стив.