После ми кимна.
— Време е да тръгваме — подканих аз.
Така баща ми се сбогува с любимия си внук. Облегнат на болничното легло, заобиколен от хора, които го обичаха и въпреки това неописуемо сам. Колко бяхме стояли при него: пет минути или цял час? Не можех да кажа. Но знаех, че татко иска да си тръгваме.
И така оставихме го да намества кислородната маска сгърбен, брадясал и по-стар, отколкото някога съм си го представял, а една от младичките сестри обясняваше весело нещо в долния край на леглото.
Ето това беше най-страшното. Ужасната пълна откъснатост, която смъртта носи, страховитата самота на неизлечимо болните. Никой не те предупреждава за това.
Оставихме го отново задъхан, застигнат от болката в пренаселената болнична стая, със зимната слънчева светлина проникваща през немития прозорец, и жуженето на дневната телевизионна програма в дъното. Оставихме го сам. Накрая това бе всичко, което можехме да сторим.
Докато се връщахме при автомобила Пат едвам се сдържа да не се разплаче: беше ядосан, не, вбесен от нещо, което не бе в състояние да назове. Опитах се да го утеша, той обаче не прояви интерес да бъде утешаван.
Държеше се така, сякаш са го измамили.
Пред жилищната кооперация на Сид беше спрял камион.
Но не от големите, на които можеш да натовариш съдържанието на един живот, не от тежките, които побират пиана, износена покъщнина, която си обичаш прекалено много, че да я изхвърлиш, и всички боклуци, трупали се през годините. Камионът беше от хамалските фирми, които поместват обяви в края на рекламните издания и са идеални за малобройно семейство, необременено с излишен багаж.
Загледах как двама младежи по тениски качват отзад в каросерията детско легълце. Сид и Пеги живееха на последния етаж, но въпреки това двамата изглеждаха така, сякаш това е от най-лесните работи, които са им възлагали.
На вратата на входа изникна Пеги, помъкнала плюшена играчка с размерите на хладилник. Тя ме погледна с тъжните си кафяви очи — явно не се изненадваше, че ме вижда.
— Виж какво имам — казах й аз и й подадох ухилено човече със сърмени панталонки и нещо като лилаво фракче.
Приличаше на куклата Барби, която си е сменила пола.
— Кен Купонджията! — възкликна Пеги и си взе играчката.
— Забравила си го у нас — поясних аз. — Реших, че сигурно си го искаш.
— Благодаря ти — възкликна прелестното възпитано момиченце. После зад нея изникна Сид, понесла цяла купчина хартиени торби. — Виж какво ми е донесъл Хари! Кен Купонджията. Търсих го къде ли не.
Сид й заръча да се качи в стаята си и да провери дали не е забравила нещо. Пеги остави на тротоара играчката с размери на хладилник и все така стиснала Кен Купонджията, изчезна във входа.
— Ами ти? — попитах аз. — Не си ли забравила нещо?
— Не — отвърна тя. — Мисля, че изяснихме всичко.
Двамата млади хамали се стрелнаха покрай нас и пак се качиха горе в жилището.
— Изнасяш се, без да ми кажеш? — възкликнах аз. — И това ми било приятелка!
— Мислех да ти кажа. Всъщност така… и аз не знам… Така е по-лесно. За всички.
— Ходих да те търся в кафенето.
— Напуснах.
— Казаха ми.
— Отиваме да живеем в другия край на града. В Нотинг Хил.
— В Западен Лондон!
— Божичко, какво толкова се изненадваш, Хари! Аз съм американка. За мен не е чак такава беда да се преместя от единия в другия край на града. Виж какво, извинявай, но сега наистина имам работа. Защо си дошъл? Не ми се вярва да си бил толкова път колкото да донесеш Кен Купонджията.
— И заради него, но не само — потвърдих аз. — Исках да ти кажа, че допускаш грешка.
— Каква грешка?
— За нас, ето каква. Ако се разделим, наистина ще настъпи краят на света.
— О, Хари!
— Наистина. Знам, ти не вярваш, че на тоя свят има един, само един човек, който е за теб, но аз съм убеден в това. Ти, Сид, ме накара да повярвам. При нас се получи. Хубаво ни е. Дълго мислих. Аз няма да имам друг шанс да получа всичко това — ти си ми последният шанс да бъда щастлив, а дори и да се появи друг, няма да се възползвам от него. Както Оливия Нютън Джон е казала на Джон Траволта, ти си жената, която искам.