Той стоеше пред нея, потен и мръсен, и беше най-красивия мъж, когото бе виждала през живота си. Без да съзнава непристойността на своето поведение, тя впи поглед в него със същото жадно любопитство, с което до преди миг бе съзерцавала жребеца. Висок, широкоплещест, с божествена фигура и гладко избръснато лице, с изумителни, арогантни, окъпани в слънце черти. Дори ръката, която бавно се вдигна, за да й свали шапка, и дори разрошената коса, черна като катран, й се сториха прекрасни. И тогава погледът й потъна в най-удивителните тюркоазени очи… и Мегън внезапно осъзна, че те се взират право в нея.
Шокът от сблъсъка с тези очи я накара да се опомни и да си даде сметка какво върши. Тя бързо отклони поглед с отчаяната надежда, че широката периферия на шапката й ще скрие пламналите й бузи. Просто не можеше да повярва, че е сторила подобно нещо. Е, да, имаше някакво оправдание — да видиш първо такъв възхитителен жребец и веднага след това — един още по-великолепен екземпляр, макар и от по-различна порода… Но това не беше оправдание за начина, по който се бе втренчила в един напълно непознат мъж. Не беше зяпала така никой от познатите си.
Не го гледаше, но образът му се бе отпечатал в съзнанието й и сега Мегън си даде сметка за простите му дрехи, за мудните му движения, които сякаш му бяха несвойствени, за липсата на шалче около яката на ризата му — нещо, без което никой джентълмен не би си позволил да излезе. Значи, той не беше благородник и слава богу, защото иначе безобразното й поведение щеше да стане достояние на всичките й познати. О, да, тя се надяваше да не е благородник — така щеше да я разнесе само из една-две кръчми, но това беше поносимо… Не, не беше. Господи,_ какво_ й бе станало?!
За щастие, Тифани не беше забелязала нищо. Тайлър също бе изцяло погълнат от жребеца и от обясненията за потеклото му, които мъжът даваше в отговор на неговите въпроси. За какво друго бяха говорили? Мегън нямаше и най-малка представа. Искаше да избяга. Не искаше никога повече да поглежда отново този човек, който бе наясно що за безсрамница може да бъде тя.
— … сякаш аз съм собственикът — долетя до нея дълбокият му и някак груб глас.
— Тогава кой е собственикът му? — поинтересува се Тайлър.
— Щастливият нов притежател на този жребец е ескуайър Пенуърти.
Главата на Мегън се завъртя рязко към него, но в първия миг тя отново бе зашеметена от красотата на мъжа и от погледа му, който веднага срещна нейния. Дотолкова зашеметена, че за неин ужас почти забрави за невероятното му изявление.
Трябваха й около пет секунди, за да си го припомни и да изтърси:
— Не вярвам. Баща ми щеше да ми каже.
— И кой е баща ви, че да е толкова добре осведомен?
— Ескуайър Пенуърти, естествено.
Беше негов ред да млъкне слисано, но след миг плътните му устни трепнаха в съвсем лека усмивка.
— Ах, така значи. Не виждам защо ако ескуайърът е решил да направи в имението си ферма за разплод, трябва да го споделя с вас. Не съм ли прав?
Прав беше… но не съвсем. Не и в нейния случай. Баща й знаеше за огромната й любов към конете и със сигурност би й казал. Просто щеше да намери някакъв по-деликатен начин да й го обясни. За разлика от този тип, който очевидно изпитваше неизмеримо удоволствие от това да използва думата „разплод“, и то грубо и ехидно. Дори Тайлър се размърда смутено, забравил, че преди малко самият той бе използвал друга „забранена“ дума.
Тюркоазените очи все още бяха впити в Мегън със смущаващо нескрит интерес. Сега, когато отново бе приковал вниманието й, той плъзна по нея същия бавен и изпитателен поглед, който самата тя му бе отправила преди минути. Нарочно, без съмнение. Каквото повикало, такова се обадило. На всичко отгоре Мегън не можеше да каже или направи нищо, с което да го спре, без да му даде възможност да обяви на всеослушание, че просто й връща комплимента. Но поведението на този мъж не беше комплимент. Беше оскърбление, и то жестоко — нещо, което никой джентълмен не би сторил, независимо дали е бил провокиран. Но с това той още веднъж доказваше, че не е никакъв благородник… освен ако не смяташе, че тя приема вниманието му с удоволствие. Божичко, може би точно така смяташе — след онова, което бе направила!
— Значи вие просто водите жребеца? — изтърва се Мегън. — И после си отивате?
Надеждата в тона й накара Тифани да я изгледа подозрително. Мъжът на пътя също я долови. За част от секундата той изглеждаше объркан, после се усмихна — откровено нагла усмивка, от която Мегън потръпна. И имаше защо.