— Аз съм коневъд, госпожице, и съм, така да се каже, прикрепен към коня, защото никой освен мен не може да се справи с него. Нали не смятате, че предишният му собственик би оставил жребец като този на произвола на съдбата, без да осигури човек, който да се грижи за него както подобава? По дяволите, не вярвам наистина да ви е хрумнало подобно нещо. Освен това аз съм и обездвач, така че съм същинско съкровище за всяка конюшня. Виждате ли, аз просто знам цаката на конете. Защото се отнасям с тях като с жените: нежно — в повечето случаи, с твърда ръка — когато трябва, и с хубав пердах по задницата — когато станат прекалено проклети.
Защо, по дяволите, казах това, запита се Девлин. Просто за да видя дали бузите й могат да пламнат толкова ярко, колкото тази ужасяваща ръждива коса? На червенокосите не им отива да се изчервяват. На тази й отива, мътните я взели!
Госпожичката обаче започваше да кипи от възмущение. Девлин би бил силно изненадан, ако не беше станало така. Той хвърли невинно-въпросителен поглед към русата девойка и в отговор получи поглед, който казваше: „Какво друго може да очаква човек от един коняр, ако не лоши маниери?“
Но дъщерята на ескуайъра вече бе побесняла и изобщо не се опита да го скрие.
— Тръгвай, Тайлър. Този човек ще бъде уволнен още щом пристигне у дома, уверявам те.
Младият мъж дръпна поводите и каретата потегли. Девлин го чу да казва:
— Сигурен съм, че той не искаше думите му да прозвучат така, поне не като обида.
— Как не!
— Тя е права — обади се зад гърба му Мортимър. Двамата се бяха втренчили в отдалечаващата се карета.
— А-ха, най-после си възвърнахте дар-словото, а?
Лицето на Мортимър пламна.
— И какво, ако съм го загубил? Никога не съм виждал такава жена. Но какво е вашето извинение? Вие не загубихте дар-слово, просто си загубихте ума. Това беше дъщерята на ескуайъра, на същия този ескуайър, който дори няма представа, че ще гостуваме в неговата конюшня, нито пък че е закупил расов жребец. Ами ако тя беше накарала тоя младок да я откара веднага в къщи, за да се оплаче на баща си?
Девлин се намръщи. Изобщо не му бе хрумнала подобна възможност. А трябваше. Но той тръсна глава и каза:
— Тогава щеше да се наложи да направим малко състезание и да видим кой ще стигне пръв до ескуайъра. Имате ли някакви съмнения относно изхода от подобно надбягване?
— О, това би било чудесно разрешение на проблема, няма що. Малката госпожица със сигурност щеше да се разлюти още повече. Защо изобщо ви трябваше да я оскърбявате?
— Мислех, че грубоватостта е задължителна част от ролята ми.
— От коя роля? Ролята на човек, който отглежда расови коне и по този повод стои достатъчно близо до аристокрацията, за да има добри обноски? Или ролята на гамен, израснал на улицата?
Внезапно Девлин се засмя.
— Струва ми се, че ще е по-безопасно да се правя на гамен, особено покрай това малко бижу.
— Безопасно?
— Несъмнено — отвърна Девлин. Но понеже този отговор не можеше да извади Мортимър от объркването му, той добави: — Мисля, че бяхте прав, господин Браун. Умът ми отиде по дяволите и още не се е върнал.
— Заслужава си човек да види такава жена, нали?
— Ако харесва червенокоси жени.
Мортимър презрително изсумтя.
— А вие сигурно изобщо не ги харесвате?
— Не, слава богу. Ако ги харесвах, вероятно бих бил загубен. Но трябва да ви кажа нещо, господин Браун. Започвам да си мисля, че принудителното погребване в глухата провинция може и да ми хареса.
— Надявам се това не означава, че възнамерявате да се позабавлявате с тази малка госпожичка?
— Дали възнамерявам? Разбира се. Да не би да не сте забелязал, че двамата с нея току-що си обявихме война?
4
Арнълд Пенуърти вдигна очи от писмото, което държеше в ръката си, за да отправи към Девлин още един изпитателен поглед — третият, откакто бе отворил плика. Сетне продължи да чете. Ескуайърът имаше топли, дружелюбни кафяви очи. И въпреки необичайната, объркваща молба, която се съдържаше в писмото, погледът му продължаваше да е дружелюбен.
Тя нямаше нищо общо с баща си. Когато ескуайърът се бе изправил иззад бюрото си, за да поеме плика, Девлин се беше почувствал като великан. Пенуърти определено бе дребен, може би дори няколко сантиметра по-нисък от дъщеря си. И кръгъл като буренце за бира. Девлин знаеше доста неща за корсетите, понеже бе имал удоволствието да съблича не един или два, и беше готов да се обзаложи, че изящната, тънка като гърло на пясъчен часовник талия на госпожица Пенуърти изобщо не се дължи на прекалено стегнат корсет.