Госпожица? Не беше сигурен. Можеше и да е омъжена. Най-малкото, изглеждаше достатъчно голяма, за да е омъжена. Възможно бе дори оня мъж с нея да е бил съпругът й. Девлин реши, че няма да пита.
— Тук никъде не се споменава защо тя иска да ви скрия в конюшнята си — неочаквано каза ескуайърът.
Девлин се поколеба какво да отговори, но в крайна сметка избра истината.
— Един мой приятел иска да ми пръсне черепа.
Едната рунтава кафява вежда на ескуайъра се вдигна въпросително.
— Приятел, казвате?
Девлин кимна.
— Най-добрият ми приятел, ако трябва да бъда точен. Става въпрос за недоразумение, но той все още е твърде разярен, за да проумее, че е така. Затова беше решено, че за всички ще е най-добре да изчезна за известно време.
— Разбирам — каза ескуайърът. Не разбираше, но предпочете да се върне към писмото.
Косата може би бе единственото нещо, по което баща и дъщеря си приличаха, макар че неговите къдрици не бяха толкова бакъреночервени — с възрастта бяха избледнели и в тях сребрееха множество сиви кичури. Освен това ескуайърът имаше лунички, цяло съзвездие лунички, обсипали не само носа, но и бузите му. Логично бе да носи бакенбарди, за да скрие поне част от тях, но той не носеше.
Дали някъде по тялото й има лунички, запита се Девлин. Защото по нежното й, изваяно сякаш от слонова кост лице нямаше нито една.
Какво, по дяволите, е малкото й име?
Реши, че няма да пита.
Ескуайърът мълчеше. Сигурно препрочиташе писмото вече за втори път, но това изобщо не вълнуваше Девлин, защото мислено той се бе върнал на прашния път и се опитваше да намери приемливо извинение за идиотското си поведение.
Може и да не бе нахлупил шапката си, както го беше посъветвал Мортимър, но бе държал очите си най-смирено сведени надолу и по собственото му скромно мнение бе изиграл ролята си съвършено. Сега обаче беше принуден да си признае, че би било хиляди пъти по-добре да я бе забелязал още отдалеч, вместо да вдигне поглед и тя да се окаже точно пред очите му. На човек му трябва време, за да свикне с такава сияйна красота — в противен случай се превръща в пълно магаре, каза си той. Добре поне, че нито тя, нито спътниците й видяха изумлението му. И тримата се бяха вторачили в Цезар и това му даде възможност да затвори зяпналата си уста незабелязано, нищо че се наложи да му повторят първия си въпрос към него, защото изобщо не го беше чул.
Обикновено Цезар наистина предизвикваше удивление, но това важеше с пълна сила и за самия Девлин. За пръв път му се случваше да бъде изцяло пренебрегнат заради коня си — е, от жени, разбира се. И за пръв път това го ядоса, за бога. Само че после тя го бе удостоила с прекалено много внимание. Беше го огледала както се оглежда жребец — със същия жаден интерес, с който бе изучила Цезар. От една страна, този поглед го бе засегнал дълбоко — да не би, по дяволите, да беше кон на пазара, очакващ да започне наддаването?! От друга страна, обаче, го бе пронизало неудържимо, тръпнещо желание.
А това се случваше твърде рядко. Девлин бе мъж със силни апетити, но ги задоволяваше с толкова голяма лекота и толкова редовно, че обикновено се чувстваше прекалено заситен, за да усети истинска възбуда. Жените, били те млади или стари, се лепяха за него като мухи на мед откакто се помнеше. Човек се разглезва от подобен отявлено похотлив интерес, мислеше си той.
Но интересът на червенокосата изобщо не му се бе сторил похотлив и не обясняваше неговата реакция. Погледът й го бе оскърбил и възбудил едновременно. Но каквото и да се криеше зад този поглед, поведението й бе повече от непристойно и Девлин беше решил да й даде добър урок, като я огледа по същия безсрамен начин. Но не бе почувствал очакваното удовлетворение. Вместо това гледката на заоблените й гърди и крехката й талия беше разгоряла още по-силно огъня в слабините му и най-вероятно бе изпепелила разсъдъка му.
Дали беше сгодена?
Девлин установи, че не го свърта на стола, който ескуайърът любезно му бе предложил. Всеки шум, долетял иззад вратата на кабинета, го караше да изтръпва, уплашен, че тя се връща. Дали щеше да връхлети право при баща си, за да поиска уволнението на Девлин, както беше заплашила?
Нищо чудно. С тази червена коса… Сигурно вършеше всичко импулсивно, пламенно, страстно…
Той с мъка се въздържа да не изпъшка отчаяно. Не можеше да остане тук. Една от причините, поради които се бе съгласил да потъне за известно време в глухата провинция, бе тази, че имаше нужда от промяна в ежедневието си. Беше гледал на този престой като на ваканция, като на време, в което ще остави настрана всички тревоги и грижи и ще се наслаждава на пълен покой и душевен мир. Но сега изобщо не можеше да си представи, че това е възможно с жена като тази наоколо. Дори в момента, само при мисълта, че тя може всеки миг да влети в стаята, нервите му се бяха свили на кълбо. Не, трябваше да намери друго място, където да се скрие… И да й позволи да смята, че тя го е прогонила? Как не!