Дружелюбният кафяв поглед отново се взря в него. Нейните очи бяха възможно най-тъмното синьо. И не бяха ни най-малко дружелюбни.
— Конят, който тук се изтъква като обяснение за идването ви, изглежда е дяволски скъп. Наистина ли трябва да го купя? — попита ескуайърът.
Девлин въздъхна облекчено, щастлив, че има нещо друго, за което да мисли.
— Не, сър. Цезар не се продава. Достатъчно е само да казвате, че сте го купил, ако някой ви попита.
Пенуърти се намръщи сконфузено.
— Не съм много добър в тези неща. Езикът ми се оплита и при най-дребната лъжа.
Де да можеше всички да имаме същия проблем, помисли си Девлин развеселен.
— Това не бива да ви притеснява. Просто приемете, че ви отстъпвам временно собствеността върху Цезар в замяна на вашето гостоприемство и при условие конят да ми бъде върнат, когато си замина. Джентълменско споразумение. Това задоволява ли ви?
— Значи наистина ще съм собственик на животното? И ако твърдя, че съм такъв, няма да лъжа?
— Ще казвате абсолютната истина, сър.
Ескуайърът се усмихна облекчено.
— Божичко, Мегън ще умре от изненада.
Девлин подскочи.
— Мегън?
— Дъщеря ми — обясни Пенуърти. — Тя храни необяснима любов към расовите коне — необяснима за едно момиче, имам предвид. Собственият й кон…
— Мисля, че съм длъжен да ви предупредя, сър. Случайно се натъкнах на дъщеря ви на път за насам и тя от пръв поглед не ме хареса, макар да не мога за нищо на света да си обясня защо. Обикновено дамите не ме възприемат така.
Ескуайърът го погледна отново и се засмя.
— Да, предполагам.
— Може би ще се наложи да й изтъкнете, че конят и аз трябва да бъдем заедно, че това е задължителна част от сделката и че не мога да бъда уволнен.
— Чак толкова ли не ви е харесала?
— Поне с такова впечатление останах.
— Е, след като вие и конят наистина вървите заедно, а аз току що го купих, не може да става и дума за уволнение. Не че имам право да ви уволнявам — нали всъщност не работите за мен… — Ескуайърът се намръщи объркано, после тръсна глава. — Виждате ли, аз я разглезих. Признавам си. Струва ми се, че никога не бих могъл да й кажа „не“. Но в този случай ще бъда твърд. Не всеки ден получавам молби за услуга от хора като нея. — Той кимна към писмото.
Девлин изобщо не се бе съмнявал, че ще получи утвърдителен отговор, но от благоприличие попита:
— Значи приемате условията, сър?
— Напълно, господин Джефрис — усмихна се ескуайърът. — С най-голямо удоволствие.
— Не е необходимо да казвам, че това трябва да се пази в най-строга тайна, нали? Дори семейството ви не бива да знае истинската причина за присъствието ми тук.
— Не се тревожете за това. Семейството ми се състои само от мен и Мегън.
— Значи не е омъжена? — Можеше да се закълне, че нямаше да зададе този въпрос. — Искам да кажа, нямате ли зет, който може да прояви любопитство към внезапното ви решение да направите ферма за разплод на коне?
— Не, още не, макар че не вярвам да е задълго… Ферма за разплод ли казахте? Означава ли това, че трябва да купувам още животни?
— Няколко кобили… Какво искате да кажете с това „не вярвам да е задълго“? Не е ли свободна?
— Кой?
— Дъщеря ви.
Ескуайърът сбърчи чело. Очевидно му беше трудно да следи двойната нишка на разговора.
— Дъщеря ми… Да, доколкото знам… Да, да сигурен съм, че е. Би ми казала, ако не беше, не мислите ли?
Девлин се надяваше, че говорят за едно и също нещо.
— Да, разбира се.
— Но вие сте я видял. Сигурно сте забелязал, че тя е хубаво момиче, нали? А скоро е дебютът й в Лондон. Не, не вярвам след това да остане задълго свободна.
Мегън Пенуърти в Лондон? Сега челото на Девлин се беше сбърчило, макар самият той да нямаше представа, че е така.
— Сега за кобилите, сър — каза Девлин някак рязко. — Те ще бъдат ваши, докато трае престоят ми тук, също като Цезар. Но всичко това не бива да ви тревожи. В края на краищата, създаването на една коневъдна ферма изисква доста време, много повече, отколкото възнамерявам да остана тук. Просто ще се престорим, че вършим някаква работа, нали разбирате. Вероятно дори няма да се стигне до заплождане на кобилите. Те само ще бъдат докарани тук, за да може всичко да изглежда истинско.