Мина половин минута, преди и двамата да осъзнаят, и то едновременно, че са се втренчили един в друг. Мегън, чието лице се бе изчервило по-силно от всякога, първа отклони поглед и не забеляза руменината, плъзнала по бузите на самия Девлин.
— Да, жените наистина изпадат в несвяст, макар и не заради вулгарните ми намеци, каквито, между впрочем, рядко си позволявам. Поначало действам бързо, госпожице Пенуърти, и стигам направо до същината. Да ти демонстрирам ли?
— Не!
— Много жалко. Розовото наистина ти стои дяволски добре.
Говореше за руменината на бузите й, мръсникът, която самият той бе предизвикал, при това с огромно удоволствие. Мегън се осмели да вдигне отново очи към него, просто за да му хвърли изпълнен с ненавист поглед. Изражението му беше самодоволно, даже победоносно и когато Мегън проумя причината, моментално му даде нов повод да злорадства, като се изчерви отново.
— А-ха, виждам, че късата ти памет все пак започва да се връща. — Гласът му бе гальовен, почти мъркащ. — Ти загуби. Сега е време да си платиш.
— Да си платя ли?
— Заведи ме да ми покажеш конюшнята. Нали затова чаках.
Думите му й прозвучаха някак неприлично, някак похотливо — сякаш говореше за част от анатомията й, а не просто за една сграда.
— Конюшнята ни не е скрита вдън гори тилилейски. Намира се зад къщата. Не се изисква кой знае колко ум, за да я намери човек, така че, предполагам, дори и ти ще се справиш.
— Трябваше да се досетя, че ще се отметнеш от облога.
— Нямах представа, че сме се обзаложили.
— Нима? А ако ти беше спечелила, щеше да ми покажеш вратата с най-голяма радост, нали? Предизвика ме, аз приех предизвикателството — и спечелих.
— В такъв случай бих казала, че ти си послужи с измама. Защото си знаел за онова нелепо условие на сделката.
— А аз бих казал, че след като очевидно не можеш да се отървеш от мен, би трябвало да приемеш поражението си.
Тези думи й прозвучаха подозрително познато. Мегън зяпна.
— Подслушвал си на вратата?
Той й се поклони подигравателно.
— За нищо на света не бих пропуснал подобно удоволствие.
— Какво друго може да се очаква от човек с обноски на прасе?! — процеди през зъби тя.
Веждите му се вдигнаха изненадано, но Мегън не се съмняваше, че изненадата му е престорена, защото на устните му имаше нещо, което много приличаше на усмивка.
— Наистина полагам усилия да се принизя, но не вярвам да съм стигнал чак до такова ниво.
Тя не се и опита да проумее смисъла на тази неочаквана забележка. Това, което се опита да направи, бе да го заобиколи и да побегне, но Девлин пристъпи встрани и отново препречи пътя й.
— Значи все пак трябва да ти демонстрирам? — каза той и внезапно ръцете му се вдигнаха и се подпряха на стената от двете страни на главата й, така че Мегън се озова в нещо като клетка, от която не можеше да се измъкне, нито пък да не чуе притихналия му шепот: — Сега сме сами. Искаш ли да ме опознаеш и с ръцете си така старателно, както го стори с очи?
От гърдите й се изтръгна яростно възклицание, което бе доста приглушено, но затова пък изразяваше недвусмислено мнението й по въпроса. После Мегън се промуши под дясната му ръка и побягна към стълбите в дъното на салона.
Но зад гърба й се чу смехът му и подигравателният му глас:
— Това вече бяха обноски на прасе, миличка Мег. Забеляза ли разликата?
Мегън спря. Сега, когато помежду им имаше достатъчно разстояние, тя се чувстваше в безопасност, затова се обърна и изсъска:
— Между тази вулгарност и предишната ти грубиянщина? Никаква разлика.
— Добре, като говорим за обноски, нека ти кажа, че е все едно дали ще гледаш или ще докосваш, госпожице Пенуърти. Ефектът върху мъжете е един и същ… когато го правиш ти.
— Копеле!
— Глезено зверче — озъби се той, сетне кимна насмешливо и излезе.
При това си свирукаше небрежно, сякаш бе напълно убеден, че е спечелил този рунд, докато Мегън беше толкова разярена, че й се искаше да се втурне след него и да го удари с все сила. Едва се удържа да не го стори. Но ако този проклетник се осмелеше още веднъж да я заговори…
6
— Искам да те яхна, не можеш да си представиш колко много искам. Ще ми позволиш ли?
При звука на тези тихо промълвени думи, долетели през полуотворената врата на стаята му, клепачите на Девлин рязко се вдигнаха. Вратата нямаше ключалка, дори не можеше да се затваря добре. Вчера, когато се бе настанил в малката стаичка, първата му работа беше да се разпореди да сменят коравия, мухлясал сламеник с ново легло. Бе оставил вратата за по-късно, защото беше счел, че удобството е по-важно. Но сега вече не мислеше така.