Но Девлин също не отклони взор. Слезе бавно от жребеца и застана пред него, без нито за миг да откъсне очи от прозореца. Мегън вече започваше да си мисли, че тази война на погледи ще продължи до безкрайност, когато проклетникът внезапно пусна юздите и… съблече ризата си.
Тя извика и дръпна рязко завесите. Но и така не успя да избяга от приглушения му, гърлен смях, който бе по-ужасен и от вчерашното му свирукане и който й казваше, че той е спечелил още един рунд. Това вече бе напълно непоносимо. Той беше напълно непоносим. Трябваше отново да поговори с баща си. Този човек трябва да бъде поставен на място…
8
Възможност да говори с ескуайъра й е се представи още на следващата сутрин, на закуска. Мегън дори беше обмислила предварително какво точно да му каже — естествено, само част от истината, но достатъчна, за да накара баща й да даде добър урок на Девлин; без да го уволнява, разбира се, защото това би означавало да изгубят и жребеца. Единственото, което трябваше да стори, бе да вмъкне темата за поведението на Девлин между разговора за предстоящото й пътуване до Лондон и плановете за деня. Но се побоя. Страхуваше се — и то основателно, като се имаше предвид безочието на коняря, — че той не би се посвенил да разкаже цялата истина и че щеше да изкара Мегън не по-малко виновна от самия него.
Затова тя реши, че е по-добре просто да предупреди Девлин за намеренията си, ако стане нужда. Но се надяваше да не става нужда, защото се надяваше повече никога да не й се налага да разговаря с него за каквото й да било. В края на краищата, той вероятно бе останал с впечатлението, че Мегън няма да каже нищо на баща си — нали не беше казала нищо, когато бе поискала да бъде уволнен и Девлин знаеше това, защото бе подслушал разговора им. Може би ако му даде да разбере, че не я ли остави на мира, ще разкрие всичко пред ескуайъра, той най-после ще я остави на мира, дяволите да го вземат.
Макар да бе уверена в правилността на решението си, Мегън все пак беше доста изнервена, когато след закуска, както обикновено, слезе в конюшнята. Но се успокои, щом видя, че наоколо няма никого, нито дори Тими, който поначало трябваше да е там. Откъм дъното на конюшнята долитаха звуци, прилични на удари с чук, но тя нямаше намерение да проверява какво става. Вместо това се отправи направо към обора на Сър Амброуз.
Винаги разресваше набързо коня си, преди да го изведе на езда, а после, след завръщането си, го почистваше и разресваше старателно. Но днес бе решила да пропусне първото разресване, защото искаше да излезе, преди Девлин да се е появил.
— Добрутро, госпожице Мегън.
Мегън се сепна, но веднага въздъхна облекчено.
— Добро да е и за теб, Тими.
— Страшен е тоя Цезар, нали? — каза Тими, като се качи на оградата на обора и се настани до седлото, преметнато през нея.
Мегън никога не караше Тими да й помага, затова обикновено той просто сядаше до нея, за да й прави компания, докато тя се грижи за коня си. Това, че момчето и днес бе спазило традицията, й подейства толкова успокояващо, че Мегън дори се поколеба дали да не се откаже от първоначалното си намерение и все пак да разреше Сър Амброуз, както правеше всеки път.
— Дадох ти работа, Тими. Заеми се веднага с нея.
Мегън изохка наум при звука на този глас. Вероятно Тими стори същото, защото скочи от оградата и хукна през глава навън.
— Нямаш право да му говориш така — каза тя, като се обърна към Девлин, застанал пред обора. — Тими просто ми правеше компания.
— Не може да ти прави компания, когато съм му дал работа. В случай, че още не си наясно, сега той е мой подчинен.
Мегън понечи да му разясни кой е истинският работодател на момчето, но осъзна, че пак се е вторачила в него. Затова затвори уста и му обърна гръб.
— Какво?! Отказваш се да спориш?
— Махай се — бе единственото, което успя да промълви тя, и то едва чуто.
— Не мисля, че можеш да ме накараш да се махна — отговори Девлин просто така, от любов към спора, сигурна бе в това. — В края на краищата, аз живея тук. На практика, може да се каже, че към настоящия момент това е моят дом.
Насмешливият му тон я раздразни дяволски много, но Мегън се въздържа да отбележи, че домът и стопанинът му си пасват напълно. Нямаше да разговаря повече с този мъж. Просто нямаше да му обръща внимание и той щеше да си отиде.
Тя пристъпи напред, за да свали седлото си от оградата, но Девлин, неизвестно как, изведнъж се озова зад нея, протегна се и го взе. Мегън се завъртя, дръпна седлото от ръцете му и успя да го получи единствено благодарение на факта, че той изобщо не очакваше тя да се опита да го вземе. Но бе дръпнала прекалено рязко и поради това, както и поради тежестта на седлото и липсата на всякаква съпротива от страна на коняря, Мегън политна назад. Неспособна да се подпре на ръце — нали бяха заети, — тя се стовари по гръб върху една малка купчина слама.