Десет минути по-късно Девлин Джефрис изникна пред нея.
— Би ли могла да ми обясниш какво правиш? — попита той без предисловия.
Появата му не оказа очаквания пагубен ефект върху доброто й настроение. Но неговото собствено настроение явно се бе развалило при вида й. Или пък цял ден го бяха мъчили мрачни мисли. Каквато и да бе причината, в момента Девлин изглеждаше вкиснат. Мегън се усмихна доволно.
— Какво, според теб, правя, господин Джефрис? Не е ли очевидно?
Полуснизходителният й, полуразвеселен тон го накара да скръцне ядно със зъби.
— Това може да го свърши и Тими.
— Разбира се, че може, но аз обичам да го върша сама. Не ти ли казах още тази сутрин?
— Тогава защо не го вършиш там, където трябва, вместо да правиш представления току пред къщата?
— Представление? Без публика? Хайде да не преувеличаваме. Освен това ми се струва повече от очевидно защо не съм в конюшнята. Опитвам се да избягна твоята неприятна компания. Така че появата ти тук осуетява чудесния ми план.
Той я изгледа продължително и втренчено, сетне пъхна ръце в джобовете си и измънка:
— Нямах намерение да те прогонвам от собствената ти конюшня.
Това бе нагла лъжа, но Девлин беше прекарал целия следобед отегчен до смърт, в напрегнато очакване на нейното завръщане. Не бе предположил, че Мегън целенасочено ще се опита да избегне срещата с него. Разчиташе, че тя ще се съпротивлява и ще воюва с него до последно — както подобаваше на жена с толкова червена коса — и искаше да е така, по дяволите.
Но сега?
— Може би ти дължа извинение — каза той. Думите му, прошепнати едва чуто, бяха изпълнени с огорчение.
— Повече от едно, но кой може да ги преброи?
О, значи напада? Човек й подава кокал, а тя захапва цялата му ръка.
— Много добре, тогава приеми моите извинения в двоен размер.
Мегън едва успя да скрие изненадата си от внезапната промяна у него. Естествено, извинението му изобщо не изглеждаше искрено, приличаше по-скоро на изтръгнато под натиск. Тя се зачуди какво ли е било в състояние да го стресне толкова силно, че да предпочете да й се извини, което за него сигурно бе равносилно на самоубийство. Какво я интересуваше, всъщност?
Но все пак той за пръв път й предлагаше мир, макар и доста недодялано, затова Мегън каза:
— Не съм сигурна, че едно просто извинение е достатъчно… — Тя млъкна, защото забеляза как тялото му се скова, а челото му се сбърчи. Този рунд е за мен, господин Джефрис, каза си Мегън самодоволно, преди да го дари с лъчезарна усмивка. — Но, от друга страна, в момента съм в прекалено добро настроение, за да ти се сърдя, така че приемам твоите извинения… в двоен размер.
Девлин не я чу. Полагаше отчаяни усилия да се съвземе след зашеметяващата усмивка, с която го бе удостоила. Кой би помислил, че две трапчинки могат да се окажат толкова мощно оръжие? Беше замаян, мислите му се бяха оплели, езикът му се бе вързал на възел. Чувстваше се така, сякаш някой изневиделица го бе проснал с един удар на земята.
Това момиче би трябвало да има лунички, помисли си той с безсилна ярост. Защо, по дяволите, нямаше? Трябваше да има нещо за компенсация на тази усмивка, която караше мъжа да иска да обгърне малкото й тяло с ръце и да я пази до края на дните си.
Девлин с мъка се отърси от тези мисли. Мегън го гледаше очаквателно, но той просто й кимна, при това доста отсечено, ядосан от факта, че дори не бе чул дали наистина приема извиненията му или не. Но нямаше да я помоли да повтори думите си. Вместо това Девлин се облегна на дънера на дървото, за да я наблюдава. Ако беше отказала да приеме извиненията му, все щеше да каже още нещо, нали? Най-малкото, щеше да му каже да се маха. Но тя не направи нищо подобно. Това, което направи, бе да пренебрегне напълно обстоятелството, че все още не си беше отишъл.
Проклета жена! Сега, когато бе постигнал временно спиране на огъня, каквото в действителност не бе искал — ако въобще го беше постигнал, — Девлин нямаше представа какво би могъл да й каже. Нормален разговор, какъвто би започнал с човек от нейната класа, щеше да прозвучи нелепо от устата на един коняр. А и с нея той предпочиташе да се държи като коняр. Това му предоставяше доста голяма свобода на езика, каквато иначе нямаше да може да си позволи. А подобно удоволствие — да няма нужда да сдържа нито езика, нито емоциите си — бе истинска рядкост и Девлин нямаше намерение да се отказва от него.