— Защо… защо точно той?
— Защо не? Аз харесвам неговата конюшня.
— Харесваш неговата…
Останалата част от изречението премина в нечленоразделно ломотене. Мегън сви рамене и продължи напред сама. Когато стигна до конюшнята, видя, че пред вратата стои дребният мъж, с когото Девлин бе пристигнал в имението.
— Добър ден, госпожице — любезно поздрави той, като свали шапка.
— Добър да е и за вас, господин… Браун, нали така беше?
— Да, госпожице.
— Как е днес нашият прекрасен жребец?
— В отлична форма, просто отлична.
Мегън усети, че Девлин е зад гърба й и се обърна. Само миг размисъл й бе достатъчен да предположи, че би могла да се възползва от моментното му разкаяние и от безпокойството, което със сигурност изпитваше при мисълта за могъществото на бъдещия й съпруг.
— Искам да яздя жребеца.
— Не.
— Просто така? Не?
— Имаш чудесен слух.
Значи бе сгрешила в предположенията си.
— Ти си невъзможен! — каза му тя, преди да напусне конюшнята.
— Аз съм бил невъзможен! — изсумтя Девлин, като погледна към Мортимър. — Тя вече си е избрала съпруг, господин Браун. Още не го е виждала, но е твърдо решена да се омъжи за него. Можете ли да отгатнете кой е той?
— Някой, когото познавате?
— Да, познавам го. Дяволски добре го познавам. Тя си въобразява, че ще се омъжи за дук Ротстън.
— Но… — Очите на Мортимър се облещиха. — Нали вие сте дук Ротстън?!
— Именно.
11
Амброуз Девлин Сейнт Джеймз, четвърти дук Ротстън и притежател на множество други, по-малки титли, в настоящия момент полагаше черен физически труд. Той трупаше слама в обора, при това с усърдие, но същевременно и с някаква разсеяност, която му пречеше да усети, че по ръцете му избиват мазоли и че фината му ленена риза е подгизнала от пот.
Беше се заел с тази работа, за да не тръгне да разбива някоя от стените с голи юмруци — желание, което бе изпитал в резултат на последната си среща с Мегън Пенуърти и на изумителните й разкрития. Напразно. Събирането на слама не му помагаше да се отърси от спомена за тази среща. Тъкмо обратното — усилията, които полагаше, сякаш още повече разпалваха яростта му.
Значи щяла да се омъжи за него, така ли? Само през трупа му! Що за дързост! Що за безочие! Да си науми подобно нещо без дори да го е виждала. Другите жени, които се бяха домогвали до титлата му — той отдавна бе престанал да ги брои — поне бяха искали и самия него също толкова, ако не и повече. Трябваше вече да е свикнал с това, но не беше, по дяволите. А и случаят с Мегън бе уникален. На нея изобщо не й пукаше дали е пройдоха или светец. Тя не се интересуваше от човека, а единствено от проклетата титла. Божичко, дори си го беше признала, при това без да й мигне окото, без капчица свян.
Винаги я бе смятал за разглезена, своенравна, избухлива. Но не и за користолюбива. Само като си помислеше какво би станало, ако не беше глупостта на Фреди, ако не се бе наложило да потъне в нелегалност…
Не си спомняше да е приемал покана за бал в Хампшър, но той и без това имаше навика да приема всевъзможни покани, за които впоследствие забравяше напълно и се налагаше секретарят му непрекъснато да му напомня къде трябва да отиде. В такъв случай, ако си беше у дома — където трябваше да си бъде, вместо да се прави на идиот по настояване на Дъчи8, — вероятно щеше да отиде на въпросния хампшърски бал, щеше да срещне там Мегън при коренно различни обстоятелства и може би, само може би, щеше да се остави да бъде запленен от тази нейна умопомрачителна усмивка, без ни най-малко да подозира, че подлата малка авантюристка предварително е намислила да се омъжи за него заради титлата му.
Тази мисъл го смрази — и разяри. Как му се искаше да се появи на проклетия бал и да й даде да се разбере; да се държи като безсърдечен грубиян, като безпътен негодник, като първокласен мерзавец; да я накара да се подмокри от ужас. Но щом Мегън знаеше, че е поканен в Хампшър, явно всички очакваха появата му на бала, включително Фреди. И макар че след като Девлин очевидно се бе покрил, Фреди едва ли би се надявал да го срещне на такава публична забава, все пак сигурно нямаше да пропусне да провери. Щеше да цъфне на бала със заредени пистолети. Девлин знаеше, че все още е твърде рано да смята, че приятелят му се е вразумил. Не беше минало достатъчно време.
Но колко време щеше да бъде достатъчно? Два месеца, според Дъчи.
— Дотогава госпожичката ще се е отчаяла, ако наистина е бременна — беше казала тя. — И ще бъде принудена да каже името на истинския баща или да приеме да се омъжи за някого, когото брат й ще се погрижи да й намери. Не мога да си представя как Сабрина Ричардсън ще се съгласи на това, като знам каква е своенравна и суетна, но Фреди няма да отстъпи. Той не би оставил нещата така само защото ти си изчезнал. Ще трябва да я омъжи. И тогава ще ти остане само единият от двата проблема.