Успокоена, Тифани хвана Мегън под ръка и я поведе към входа на църквата, където Тайлър продължаваше да разговаря с четирите дами от фамилията Такъри.
— Мисля, че днес е щастлив ден, Мег — прошепна тя с усмивка. — Най-после ще получим тази дългоочаквана покана, чувствам го. А и ти изглеждаше фантастично в този нов син поплин. Дъртата кранта със сигурност ще бъде впечатлена.
— Наистина ли смяташ така? — обнадеждено попита Мегън.
На Тифани й се искаше тази проклета покана да не означаваше толкова много за приятелката й. Но тя означаваше. Не само защото графинята явно познаваше всекиго в Девъншър2 и на приемите й пристигаха гости от цялото графство, което гарантираше, че там могат да бъдат срещнати много нови и интересни хора. Това бе само част от проблема, макар и немаловажна за едно младо момиче, което като всички млади момичета се надява да открие мъжа на своите романтични мечти, а не го е открило сред господата от своето обкръжение.
И все пак това не бе главната причина, поради която Мегън копнееше да бъде поканена у лейди Офелия — така или иначе, след няколко месеца започваше сезонът на баловете в Лондон, където тя щеше да се запознае с всички подходящи за женитба млади мъже. Не, графиня Уеджууд се бе потрудила достатъчно през годините, за да превърне поканата в дома си в достижение за всекиго. Да не попаднеш нито веднъж в списъка на гостите й означаваше, че не представляваш нищо особено, че си никой, или още по-лошо — че нещо не е наред с теб, може би някакъв скандал в семейството, който просто още не е станал обществено достояние. Освен това всяко от видните семейства в енорията беше канено поне по веднъж на прием у графинята, дори това на Тифани. Родителите й се бяха отзовали на поканата, но самата Тифани от преданост към своята приятелка се бе измъкнала с обяснението, че е болна, макар че никога нямаше да признае това пред Мегън, защото така само щеше да я отчае още повече, а тя и без това беше достатъчно отчаяна.
И двете бяха напълно сигурни, че лейди Офелия просто изчаква Мегън да навърши осемнайсет. Но Мегън ги бе навършила преди цели два месеца, а ескуайър3 Пенуърти и неговата дъщеря продължаваха да бъдат пренебрегвани от графинята.
Вместо отговор Тифани стисна ръката на Мегън, като мислено се помоли да не й е вдъхнала напразни надежди. Не, все пак не бяха разговаряли с лейди О повече от месец. Сега благодарение на Тайлър им се удаваше такава възможност. Вероятно графинята просто имаше нужда да й се напомни, че Мегън Пенуърти й е съседка…
— Значи, следващата събота, господин Уейтли — казваше лейди Офелия, в момента, в който двете момичета се присъединиха към Тайлър. — Ще бъде скромно събиране в тесен кръг, не повече от четиридесетина души. И не забравяйте да доведете хубавата си годеница.
Тя се усмихна на Тифани, взря се за миг в Мегън, после се извърна и влезе в църквата.
Ударът беше жесток, преднамерено жесток. Алис Такъри — най-малката, седемнадесетгодишна дъщеря на графинята дори се изкикоти, преди да последва майка си. Другите две момичета, Агнес и Ан, просто изглеждаха злобно доволни.
Тифани бе ужасена, но само след миг ужасът й се смени с гняв. Как се осмеляваха? Всички знаеха, че Мегън е най-добрата й приятелка и че придружаваше нея и Тайлър почти навсякъде, защото бе тяхна шаферка. Изглежда, Такъри бяха планирали тази обида предварително, бяха подбрали най-подходящия момент, за да постигнат най-болезнен ефект, като покажат на Мегън, че жадуваната от нея покана няма да бъде отправена, никога. Тифани се боеше, че знае причината. Чисто и просто Мегън бе прекалено красива и не биваше да се мярка наоколо, когато човек има да омъжва три грозновати дъщери.
Тайлър се покашля, за да извади спътничките си от тяхното вцепенение. Тифани най-накрая се престраши да погледне към Мегън, за да види как й се е отразило презрителното отношение на графинята. По-зле отколкото бе предполагала. Лицето на Мегън беше станало бяло като панделките на шапката й, а огромните й сини очи бяха плувнали в сълзи, които всеки миг щяха да се търкулнат по бузите й, въпреки опитите й да им попречи. Сърцето на Тифани се сви от болка, а гневът й се удвои при мисълта, че е безсилна да помогне на своята приятелка. Единственото, което можеше да направи, бе да се опита да я успокои.