След като успя да си припомни действителните си намерения, Девлин я завъртя обратно до парапета на терасата и рязко спря. Но определено съжали, че го е сторил, щом видя как замечтаното й изражение се смени с изненада, когато я пусна от обятията си. Отново усети непреодолим копнеж да я целуне, но го пропъди, като си напомни, че никой друг мъж не би устоял на подобно изкушение и че самият той не би устоял, ако не знаеше каква игра играе тя. Мегън си заслужаваше урока, който се канеше да й даде, урокът, заради който бе рискувал да се натъкне на Фреди. Може би занапред щеше да бъде по-предпазлива при избора на жертвите си.
Мрачното му изражение накара Мегън да се почувства неловко. Искаше й се да зърне очите му, но на слабо осветената тераса това вече бе напълно невъзможно.
— Очевидно все пак нямате желание да танцувате, Ваша светлост — бе единственото, което й хрумна да каже.
— Ах, значи знаете? — възкликна Девлин, явно в отговор на нейното „Ваша светлост“.
Мегън сви рамене, въпреки че наум се прокле, задето се бе обърнала към него като към дук без той официално да й е бил представен като такъв.
— Нима това не е известно на всички?
— В Лондон — да, но не и в провинцията. — Девлин въздъхна. — Жалко. Това разваля половината от удоволствието.
— Защо?
— Хората проявяват склонност да се държат неестествено, когато разберат кой съм. Единственото, което виждат, е титлата, а не човека, който я носи.
Мегън долови горчивината в думите му и се почувства още по-неловко. Това се отнасяше и за самата нея… Не, не съвсем. Вярно, тя искаше титлата, но всичко зависеше от притежателя й. Ако решеше, че той не е подходящия мъж, титлата нямаше да има никакво значение.
— Съжалявам — чистосърдечно каза Мегън. — Предполагам, че не ви е лесно.
Сега Девлин сви рамене.
— Просто един от дребните недостатъци на това да си дук.
— Надявам се поне, че има достатъчно предимства, които да ги компенсират.
Въпросът й го накара отново да се усмихне.
— О, да, има едно-две.
Защо ли това й бе прозвучало толкова подигравателно? Не, не бяха думите му. Беше усмивката. В тази усмивка определено се криеше нещо.
— Да не би едно от тези предимства да е възможността да проявявате мъничко нахалство?
Мегън просто искаше да се пошегува. Но той отговори сериозно:
— Мъничко? Аз направо ви довлякох тук, на терасата, мило момиче. Това беше доста нахално от моя страна.
— Така е, и след като го споменавате, хрумва ми, че още не сте ми поискал извинение.
— Още едно предимство: рядко се извинявам. В края на краищата, кой би дръзнал да ми потърси сметка за това, което върша?
Тези думи вече никак не й харесаха. Ако Тифани беше тук, щеше незабавно да изтъкне, че още не са открили кой знае колко добри качества и Мегън щеше да е принудена да се съгласи. Какво, по дяволите, бе станало с очарователния мъж, който само преди минути й бе признал за неустоимия си порив да я целуне?
— Смятам, че аз не бих се затруднила да го направя, Ваша светлост.
Девлин се облегна на парапета и скръсти ръце. По всичко личеше, че е развеселен.
— Наистина ли? Тогава вероятно вашият собствен характер е тъй безупречен, че ви дава право да хвърляте камъни по грешниците?
Нито приглушената светлина на терасата, нито малкото домино помогнаха на Мегън да скрие червенината, плъзнала по лицето й.
— Абсолютно… не. Изобщо не твърдя, че съм съвършена, но от друга страна, аз не притежавам толкова висока титла.
— А ако я притежавахте, щяхте ли да сте по-малко разглезена и своенравна?
Мегън се вцепени.
— Бих искала да знам какво ви кара да смятате, че съм такава, каквато току-що ме описахте?
— Не познах ли?
В гърдите й отново се надигна разочарование, и то много по-силно от онова, което бе изпитала при вестта, че дукът може и да не се появи на бала. Толкова силно, че почти я задушаваше. Мегън изпадна в ярост. Не знаеше къде точно бе сбъркала, но знаеше, че ако не си тръгне сега, ще каже нещо, с което ще сложи край на всички възможности за бъдещи срещи с този човек — ако изобщо решеше да му даде шанс и друг път да се държи с нея по такъв отвратителен начин.