— Не желая да чакам по-приличен час. Искам да отида на езда още сега. Отвори проклетата врата.
— Настояваш ли?
— Не казах ли тъкмо това? — изстреля тя собствените му думи от преди малко.
— Много добре, сама си го изпроси.
Мегън предпазливо вдигна поглед към прозореца, но Девлин вече го нямаше. Тя прехапа устни и се намръщи. Не, той не би сторил това, което означаваха думите „сама си го изпроси“, нали?
Не би се осмелил… Но за по-сигурно Мегън се провикна през прозореца:
— Не смей да отваряш вратата без да си се облякъл, Девлин Джефрис. В противен случай ще се развикам и тогава ще трябва да се разправяш с дотичалите слуги и с баща ми.
След това предупреждение тя доволно се отправи към входната врата на конюшнята. Сигурно наистина бе успяла да предотврати намеренията му, защото й се наложи да чака цели пет минути, преди вратата най-сетне да се отвори. Но той не беше взел предупреждението й кой знае колко присърце. Явно се бе забавил само за да запали в тъмната като в рог конюшня фенера, който сега държеше в ръка. Защото „облеклото“ му се състоеше само от панталони и ботуши.
Беше й се подчинил само отчасти. С порозовели бузи, Мегън се шмугна покрай него и отиде право при обора на Сър Амброуз. Прекалено наивно бе да се надява, че Девлин просто ще си легне отново и ще я остави на мира. Той не го и стори.
— Някой би трябвало да те научи на малко приличие, учтивост и разум.
Порицание, и то от един коняр! Безочието на този човек надминаваше всякакви граници.
— Какво общо има разумът? — попита тя без да се обръща към него, признавайки си наум, че по отношение на приличието и учтивостта може би имаше какво още да се желае от нея. — Исках да отида на езда. И ти нямаше право да ми пречиш.
— Все още бих могъл да ти попреча — изръмжа Девлин зад гърба й. — Не е нормално да вдигнеш някого от дълбок сън и на всичко отгоре да го критикуваш, че не си върши работата. Ако имаше разум, той би ти подсказал, че това няма да ти се размине току-така.
Мегън, която тъкмо бе протегнала ръка към седлото на Сър Амброуз, застина. Сърцето й обаче заподскача трескаво.
— По-добре стой настрана от мен, Девлин. — Току-що за пръв път го бе нарекла с малкото му име и и двамата си дадоха сметка за това, едновременно. — Исках да кажа, господин Джефрис — побърза да се поправи тя.
— Официалностите помежду ни вече са малко неуместни, не мислиш ли? — попита той. В гласа му отново имаше насмешка.
Мегън се залови да подготвя Сър Амброуз за езда.
— Не, не мисля.
След кратка пауза Девлин каза:
— Дори след като стоях гол пред очите ти?
Тя се завъртя, прониза го с унищожителен поглед и възкликна:
— Аз не гледах!
— Но искаше да гледаш.
Мегън не отвърна нищо; просто се върна към заниманието си. Той се изсмя на нейното безмълвие и на съпровождащото го изчервяване.
— Съжалявам, че трябваше да те обезпокоя, но сега вече можеш да се върнеш в леглото.
Твърдостта в тона й върна недоволството в неговия.
— Където самата ти би трябвало да се намираш… в собственото си легло, имам предвид. Не ти е работа да яздиш толкова рано.
— Това кога ще яздя не е твоя работа, господин Джефрис — изтъкна тя.
— Моя е, когато събуждаш и мен. — Сетне Девлин въздъхна. — Ако толкова настояваш на това безумие, ще дойда с теб.
Думите му я сепнаха и Мегън го погледна с вдигнати вежди,
— Защо?
— В околността се навърта разбойник. Никой ли не ти е казал?
— Аз не нося в себе си пари.
Странната й логика го накара да се ухили.
— И смяташ, че той не би открил у теб нищо друго, което да си струва да бъде отнето? Аз на негово място бих.
Намекът никак не й хареса.
— Може и да е рано, но докато изляза от имението, слънцето вече ще се е показало.
— Едва-едва.
Тя пренебрегна забележката му.
— Ако отивах на нощна езда, можеше и да се разтревожа, но не и…
— Нощна езда? — втрещено извика Девлин. — Мили боже, имаш ли въобще някакъв разум, та да рискуваш така главата си, да не говорим за проклетото си целомъдрие?!
Мегън бе твърдо решена да не изпада в ярост, затова каза бавно:
— Това е една много тиха и спокойна енория.
— На мен ли го казваш — изсумтя той недоволно.
— Напълно безопасно е да яздя нощем, когато ми се прииска. Или поне беше, преди този разбойник да реши да безчинства из нашите земи. Но откакто се е появил, не съм излизала нощем, защото противно на твоето убеждение, не съм глупачка… Но защо, по дяволите, изобщо трябва да ти давам обяснения? Ти не си ми пазач, господин Джефрис.
— И благодаря на бога, че не съм.
Очите й се присвиха. Беше невъзможно да сдържа гнева си в присъствието на този мъж. Не знаеше защо въобще си бе направила труда да се опитва.