Киселата му физиономия я развесели и тя побърза да му обърне гръб, за да скрие усмивката си. Проклетник, трябваше да я остави на мира, вместо да предъвква своите „казвах ли ти аз“. Да се задави с тях дано!
Но той беше достатъчно нагъл, за да продължи.
— Значи не мислиш, че би могла да го обикнеш?
Защо не престане с тази тема?
— За нищо на света — почти изръмжа Мегън.
— Тогава кой е новият ти избраник?
— Никой.
След още няколкоминутна пауза Девлин неочаквано възкликна:
— Проклятие, това те е разстроило, нали?
Очите й се разшириха и тя отново се извърна към него.
— Какво, ако смея да попитам, те наведе на това заключение?
— Ти възлагаше толкова надежди на Сейнт Джеймз. Дори се виждаше омъжена за него до края на годината. Не може да си доволна, задето не получи онова, което искаше.
— Защото съм разглезено зверче?
— Именно.
— Върви по дяволите, Девлин. Защо си пъхаш носа в моите работи?
— А ти защо не си признаеш, че си разочарована? — сопна се той.
— За да можеш да позлорадстваш?
— Не бих го направил.
— Как не! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш цяла сутрин? Освен това аз не се разочаровах. Бях прекалено разярена, за да се разочаровам.
— Радвам се да го чуя.
— Защо? — подозрително попита Мегън.
Девлин сви рамене.
— Не понасям меланхоличните жени. Постоянно избухват в плач без видима причина. Значи балът въобще не ти хареса?
— Напротив, като изключим кратката среща със Сейнт Джеймз, прекарах чудесно. Дори получих две нови предложения за женитба.
— И колко станаха? Или вече си престанала да ги броиш? — присмехулно попита той.
— Доста, макар че трябва да помисля, преди да ти кажа точната цифра, защото никога не съм ги броила. Изглежда, някои мъже все пак намират косата ми за привлекателна, нали?
— Това, което намират за привлекателно, не е косата, а тялото ти, зверче.
— Пак ли ще бъдеш груб?
— Защо не? При твоето самохвалство…
— Значи вече станах и самохвалка? При положение, че единственото, което направих, бе да отговоря на въпроса ти, мътните да те вземат?!
— Защо баща ти не е направил нищо за тази твоя мръсна уста?
— Защото не е лицемер като теб. И ако кажеш още само една дума, мисля, че все пак ще се разкрещя.
Това очевидно го стресна, защото Девлин замълча, пришпори Цезар и само след няколко минути стигнаха до конюшнята. Сър Амброуз се беше върнал сам, но Мегън и за миг не се бе съмнявала в това. Кобилата познаваше всеки сантиметър от околността, особено пък пътя до дома.
Без да дочака Девлин да й помогне, Мегън слезе от коня, макар и с известни затруднения. Тими вече се бе погрижил да разседлае Сър Амброуз и слава богу, защото единственото й желание в момента бе да се прибере в къщи, за да ближе раните си. Размяната на оскърбления с Девлин беше дяволски тежко изживяване. Той всеки път успяваше да й изсмуче кръвта, а вече не й бе останала кой знае колко.
Но тя не устоя на изкушението да изстреля един прощален залп.
— Следващия път, когато решиш да ме пазиш от бандити, не го прави. Предпочитам да се изправя срещу разбойника, отколкото да търпя твоето противно присъствие.
— А пък аз си мислех, че ме обичаш — отвърна саркастично Девлин.
— Колкото обичам змиите — каза Мегън и се отправи към вратата. Но любопитството не я остави да се раздели с него, преди да попита: — Защо, по дяволите, ме свали така от коня ми?
Девлин вдигна рамене, сетне скочи от седлото и потупа Цезар по задницата, отпращайки го към задната част на конюшнята.
— Ти препусна напред като подивяла. Помислих, че конят ти се е подплашил.
— Значи си искал да ме спасиш?
— Нещо такова.
Изглеждаше толкова сконфузен от признанието си, че Мегън не можа да не се засмее.
— Вярвам ти толкова, колкото вярвам, че навън вали. — Сякаш по някакъв каприз на дявола, точно в този момент оглушителна гръмотевица реши да възвести, че от изток приближава буря. И за разлика от Мегън, чийто смях пресекна също толкова рязко, колкото бе започнал, Девлин избухна в продължителен, самодоволен смях, който я съпроводи чак до входа на къщата.
20
Девлин прекара остатъка от деня в ожесточено къртене на една от стените на новата пристройка към конюшнята, за огромно възмущение на майстора-дърводелец и под неприкрито развеселения поглед на Мортимър. Но след като не бе успял да се съсредоточи върху кореспонденцията си, изпратена от господин Пайк, не му оставаше бог знае с какво да запълни времето си, освен с работа на строежа. Сам беше настоял за разширяване на конюшнята, и то тъкмо с цел да има какво да го занимава, така че бе без значение дали щеше да гради или да руши. Важното бе, че това му помагаше да осъществи тази цел.