Не „може би“. Ти каза, че ги искаш.
Хм, струва ми се, че съм на път да размисля.
Както често напоследък, разговорите между Мегън и нейната съвест по-скоро я ядосваха, вместо да й помогнат. Откакто Девлин и сексуалните му подмятания бяха възбудили любопитството й, здравият й разум бе започнал да отстъпва на заден план. Ето че сега вътрешният й глас, който би трябвало да е благоразумен, бе всичко друго, но не и такъв; докато любопитството й триумфираше, усетило, че Мегън ще му се поддаде… поне донякъде.
Тя наистина искаше да изпита отново онова приятно усещане, което бе изпитала при целувката на Девлин. И не само него, но и нещо повече. Това „повече“ беше обвито в мъгла, неизвестно, но Мегън притежаваше достатъчно смелост — поне в повечето случаи. Разбира се, здравият й разум не бе напълно победен. Тя знаеше до къде можеха да я доведат целувките, за които копнееше. До прелъстяване, до опозоряване за цял живот. Беше ужасно да знае началото и края на нещо, без да има и най-малка представа за това, което лежи по средата. Всъщност, честно казано, не знаеше много и за края. Но все пак щеше да се наложи да постави някакви граници на онова, което искаше да научи от Девлин. Щеше да се наложи да го спре, преди да е научила прекалено много.
Мисля, че за такива като теб си има дума и тя не е много хубава.
Дори да е така, аз не я знам.
Знаеш я; просто се срамуваш да си признаеш.
Не е ли малко късничко да запяваш нова песен?
Не се и опитвам. Но ти не вземаш предвид чувствата и желанията на Девлин. Би трябвало да си готова да го последваш, по който и път да реши да те поведе. Вместо това ти вече обмисляш къде да сложиш край на пътуването.
Да, защото изчаквам първо да се омъжа, преди да предприема толкова дръзко приключение. Точка по въпроса.
Същата вечер, все още силно объркана и раздвоена, Мегън се отправи към конюшнята. Част от нея все още предупреждаваше, че не е особено мъдро от нейна страна да кара Девлин да я научи да се целува… и други неща; докато останалата част изгаряше от нетърпение да го стори. Първата „Мегън“ я бе накарала да се забави в стаята си с надеждата, че ще стане достатъчно късно и Девлин ще заключи вратата и ще си легне, като по този начин ще осуети плановете й… поне за днес. Другата обаче сега я караше да бърза с надеждата, че не е станало твърде късно. Но нито една от двете „Мегън“ не бе очаквала да съзре Девлин да напуска конюшнята, възседнал Цезар.
Какво, по дяволите, означава това, помисли си тя, загледана след него — защото той не бе спрял, очевидно твърде зает със собствените си мисли, за да я забележи. След тежката целодневна битка със съвестта си по повод на това доколко е уместно да идва в конюшнята, Мегън се почувства измамена, когато видя жертвата си да изчезва в нощта. И къде би могъл да отива, запита се раздразнено тя.
Веднага й хрумнаха няколко възможни отговора. Има среща с друга жена. Най-после се е ядосал на Мегън прекалено много и е побегнал, за да си потърси работа другаде. Той е разбойникът, който обикаля из енорията и сега е тръгнал да ограбва нищо неподозиращи закъснели пътници.
Тя се вкопчи в третия отговор, защото първите два изобщо не я устройваха. Освен това той звучеше напълно правдоподобно. До появата на Девлин в околността наистина не бе имало нито един грабеж. Часът беше повече от подходящ за такова нечестиво занимание. А и за пръв път Девлин не носеше някоя от своите фини бели ленени ризи, които толкова обичаше и които нямаше как да си позволи да си купува, освен с нечестиво придобити средства, разбира се. Една бяла риза би го направила лесно забележим. За разлика от тъмните дрехи, които бе облякъл тази вечер.
Трябваха й само няколко секунди, за да реши да го последва, и още няколко — за да осъзнае, че ако иска да го настигне, няма да има време да оседлае Сър Амброуз. Идеята да язди без седло я стресна и Мегън едва не се разколеба. Може би бе по-добре да остане в конюшнята и да изчака Девлин да се върне. Но негодникът сигурно криеше плячката си другаде и когато се прибереше, у него нямаше да има никакви доказателства за престъплението му и тя нямаше да може да го разобличи. Тъкмо това я накара да вземе окончателно решение. Дяволски много й се искаше да разполага с нещо, с което да държи Девлин в ръцете си; мисълта за това беше прекалено изкусителна. Така щеше да може да иска от него каквото й хрумне, да го постави на място, да го накара да се гърчи като червей, да сложи край на оскърбленията му.