Мегън не губи повече време, а се втурна да изведе Сър Амброуз, като все пак му сложи поне юзда — защото едно е да яздиш без седло, но съвсем друго — да не си в състояние да направляваш породиста кобила като тази. Но това кратко забавяне й струваше скъпо. Когато Мегън стигна до пътя, наоколо нямаше и следа от Девлин.
Но фактът, че нощта бе почти напълно безлунна и че всичко наоколо беше черно и страховито, не бе в състояние да я откаже от намеренията й. Тя смело пришпори коня си към имението на Такъри, в чийто район бяха извършени досегашните грабежи.
Ами да, сега си даваше сметка, че всички ограбени карета бяха принадлежали на гости на лейди Офелия, връщащи се от прием при нея. Този разбойник несъмнено причиняваше сума неприятности на дъртата кранта. При мисълта за това Мегън едва не се разсмя на глас, но все пак се въздържа и само се усмихна. Вероятно хората дори щяха да спрат да се отзовават на поканите на лейди О, поне докато крадецът не бъде хванат. Как не се сетих и аз за тази чудесна идея за грабежите, помисли си тя.
Внезапно погледът й долови някакво движение пред нея — беше просто една сянка, която изчезна зад следващото възвишение на пътя. Но Мегън не направи опит да настигне сянката. Познаваше прекрасно цялата околност, затова кривна встрани и препусна направо през ливадите, докато не се озова пред малката горичка, през която минаваше пътят точно преди да стигне до имението на Такъри.
Едва ли можеше да съществува по-подходящо място за извършване на грабежи. Тук имаше предостатъчно дървета и храсти, зад които един разбойник да се скрие заедно с коня си, и многобройни тесни пътечки, по които да избяга и по които нямаше как да бъде преследван от карета — ако на жертвите му въобще им минеше през ума да го преследват.
Тези многобройни пътечки позволиха на Мегън да стигне до едно доста удобно за наблюдение място, което бе достатъчно далеч от пътя, за да не могат нито Девлин, нито жертвите му да я забележат, но и достатъчно близо, за да чуе, ако откъм имението се зададе някоя карета. Не се надяваше късметът й да проработи чак дотолкова, че грабежът да се извърши пред собствените й очи, макар и това да бе възможно, понеже мястото, където беше решила да чака, се намираше приблизително по средата на горичката. Но все пак вярваше, че ще успее да последва крадешком каретата и да не пропусне най-интересната част — ако въобще имаше такава.
Беше делничен ден, а лейди О организираше големи приеми само през уикендите, освен ако нямаше гости, отседнали у тях за по-дълго време. Но тя беше кралица на забавите. Дори когато нямаше такива гости, в дома й се провеждаха увеселения и вечери, макар и в много по-тесен кръг. А на разбойника едва ли му трябваха повече от една-две жертви на нощ, за да си свърши добре работата.
Мегън се приготви да чака, като привърза Сър Амброуз към едно дърво и се премести малко по-близо до пътя. След непрогледната тъмнина в гората, сега очите й различаваха пътя доста по-добре.
Мина повече от час без да се случи нищо. Но Мегън не скучаеше. Мисълта как ще залови Девлин на местопрестъплението и ще разполага с оръжие, с което да заплашва красивата му глава, я забавляваше предостатъчно.
Най-после се чу тропот и тя съзря светлинка, идваща от фенера на една карета. Кочияшът караше прекалено бавно — или не му плащаха достатъчно, или беше посръбнал, докато господарят му се е забавлявал. Така или иначе, преди каретата да стигне до нея — след цяла вечност, както й се стори, — Мегън вече беше успяла да обмисли положението и да реши, че ще й бъде по-лесно да я последва пеша, прокрадвайки се между дърветата.
Така и стори. Броеше крачките си, за да може после да открие Сър Амброуз. Но краят на горичката изникна пред очите й много по-скоро, отколкото бе предполагала и за втори път тази нощ Мегън се почувства измамена. След секунди каретата щеше да излезе на открито и да бъде в безопасност. Проклятие! Или Девлин беше решил да пощади тези пътници, или…
— Стой! Давай парите!
Сърцето й се качи в гърлото. Той бе изникнал от същата страна на гората, от която се намираше и тя, на не повече от три-четири метра от нея. Още секунда и можех направо да се блъсна в него, помисли си слисано Мегън. А ако не я лъжеше погледът, Девлин на всичко отгоре размахваше пистолет — явно, за да изглежда по-страховито.
Кочияшът мигновено спря каретата. Но пътниците не бързаха да се подчинят; очевидно се мъчеха да се преборят с нежеланието си да се освободят от своите пари и скъпоценности. Самата Мегън се мъчеше дваж повече да укроти сърцето си, което се бе разтуптяло от уплаха при звука на този писклив глас. Писклив ли?
Мерзавец такъв, значи си преправяше и гласа. Е, тя и без това се нуждаеше от по-сериозни улики срещу него. Трябваше да го изчака да вземе плячката си и едва тогава да го разобличи. Но как? Не искаше да сваля маската му пред неговите жертви. Това нямаше да й помогне. Просто щеше да доведе до арестуването му, а Мегън с изненада установи, че в действителност това е последното нещо, което би желала да се случи.