— Мъничко.
Сълзите на Мегън бяха пресъхнали още вчера, и то още преди Тифани да скочи от каретата и да се присъедини към приятелката си, оставяйки Тайлър да ги следва на дискретно разстояние, за да могат двете да поговорят насаме. Първоначално Тифани не бе разбрала, че Мегън вече е загърбила самосъжалението си и че кипи от оздравителна ярост. И за да я развесели, й предложи да се върне в църквата и собственоръчно да цапардоса лейди О право в носа. Мегън действително се беше замислила над предложението й, но сетне го отхвърли, защото й се стори недостатъчно солидна отплата. Самата Тифани, която и без това не бе го казала на сериозно, се съгласи, че графинята не си струва скандала, който би последвал подобно отмъщение.
Но беше доволна, че вместо да се самосъжалява, приятелката й е разярена. Това наистина бе далеч по-добре. Само че Мегън се ядосваше преди всичко на себе си — заради цялата енергия и време, пропилени в усилия, които поначало са били напразни. Чувстваше се като пълна глупачка. Тифани се чувстваше по същия начин, задето сама не се бе досетила за това по-рано. Но така или иначе, дъртата кранта не биваше да нанася удара си с такава злоба — злоба, която Мегън не бе предизвикала с нищо.
— Знаех си, че не трябва да те слушам! — възкликна тя. — „Иди си у дома, Тифани“, каза ти. „Нищо ми няма“, каза. „И друг път съм била унижавана“, каза.
Мегън се засмя.
— Е, това е съвсем вярно.
— Не разбирам как можеш да се смееш на такива неща. — До ден днешен Тифани побесняваше при мисълта за това как останалите им приятелки от детинство една по една бяха престанали да се виждат с тях, когато Мегън започна да се превръща в красавица. Естествено, другите момичета се чувстваха семпли и непривлекателни покрай Мегън и не можеха да го понесат. Но някои от тях наистина я бяха унижавали публично, а това вече бе прекалено подло от тяхна страна. Ще рече човек, че външността на Мегън бе нещо, с която тя се беше сдобила нарочно, само и само за да им направи напук.
Мегън също не бе сигурна, че е способна да се смее на това, защото злобата на доскорошните приятели й беше причинила болка, която никога нямаше да отмине напълно; просто лежеше скрита у нея и се възпламеняваше отново при всеки подобен случай. А вчерашната постъпка на графиня Уеджууд със сигурност беше подобен случай.
— По-добре да се смея, отколкото да плача, не мислиш ли? — каза тя, вперила поглед в полуизядената наденичка, с която описваше кръгове в мармалада в чинията си.
Тифани подскочи.
— Божичко, да! Естествено! Искаш ли да поговорим за това?
И двете знаеха, че има предвид онези стари рани, а не вчерашната.
— Не… Само искам да кажа, че като се сетя колко сме се забавлявали с теб през тези години, почти ми става мъчно за момичетата, които не бяха с нас и пропуснаха всичко това.
— Като се замисля, май и на мен ми става мъчно. В края на краищата, те се превърнаха в дяволски скучни същества, след като ни зарязаха. Но като се замисля по-дълбоко, изобщо не ми е мъчно за тях.
Мегън се ухили и вдигна поглед.
— И на мен, но ми се стори, че е хубаво да кажа нещо такова.
И двете се засмяха. Но темата бе повече от неприятна и Тифани побърза да я смени.
— Предполагам, тази късна закуска означава, че си пропуснала утринната си езда и че по този повод цял ден ще бъдеш кисела?
Обикновено Мегън закусваше в ранни зори с баща си, след което прекарваше половината сутрин яздейки коня си, Сър Амброуз, а другата половина — в грижи за него. Нито един ратай от конюшнята — а те без друго имаха само един, защото притежаваха едва четири коня — не се допускаше до нейната радост и гордост, освен за да нахрани Сър Амброуз, а дори това Мегън обичаше да върши сама. Всеки, който бе забелязал склонността й да се навърта край конюшните, можеше без затруднения да отгатне, че тя обожава конете.
— Всъщност аз ходих на езда. — Свела отново очи към наденичката, Мегън добави: — Снощи.
— Лъжеш.
— Около два през нощта.
— Лъжеш!
Мегън вдигна поглед, за да обясни със сериозен вид:
— Трябваше, Тифани, кълна се, че имах нужда. Бях на ръба на лудостта.
— Взе ли някой от слугите да те придружава?
— Не ми даде сърце да ги будя.
— Мегън!
— Хайде, стига, никой не ме видя — каза отбранително Мегън, чак сега осъзнала колко е скандално за една млада дама да излиза сама посред нощ. — Яздих само по пътя заради Сър Амброуз, защото нощта беше много тъмна. Идеята се оказа чудесна. Когато се прибрах, заспах мигновено. — Тифани явно беше останала без думи, затова тя побърза да добави: — Но ездата ми помогна много повече от това. Като се връщах от селото третия път…