И тогава онова, за което Девлин я бе предупредил, че може да се случи, наистина можеше да се случи. Едва ли фактът, че крадецът бе син на граф и следователно се предполагаше да е джентълмен, щеше да я спаси. Един лорд, който се прави на разбойник, вероятно зарязваше всичките си принципи у дома, нали? Сигурно дори разкриването на самоличността й нямаше да й помогне. В края на краищата, беше излязла късно през нощта, при това без придружител. Защо някой трябваше да вярва, че наистина е тази, за която се представя?
Колкото и да бе унизително, Мегън трябваше да си признае: Девлин имаше право. Бе се държала безразсъдно, глупаво, без да й хрумне на каква опасност се излага. Самата мисъл някой непознат мъж да прави с нея онова, което бе направил вчера Девлин, караше кожата й да настръхва. Освен това, за бога, можеше сериозно да пострада.
Дали не трябва да му кажеш, че си сбъркала и че това никога вече няма да се повтори?
И да подхраня колосалното му злорадство? А и Девлин все пак нямаше право да наранява крехкото ми тяло. Трябваше да разговаря с татко за поведението ми, вместо да се заема лично да го коригира. Не че щях да съм доволна, но беше редно да направи именно това.
Ами кажи му го.
Мисля, че ще му го кажа.
Когато на сутринта Мегън отиде в конюшнята, Девлин не се появи никакъв, въпреки че часът бе повече от приличен. След връщането си от езда тя дори нарочно отдели на Сър Амброуз повече време от обикновено, но него все така го нямаше. За сметка на това точно преди Мегън да си тръгне от конюшнята, се появи Мортимър, който отговори на въпроса й къде е конярят с думите, че спял, повален от „ужасно тежко главоболие“. Сигурно не беше нещо сериозно, но Мегън все пак се разтревожи, и то доста повече, отколкото бе редно.
Успокои я мисълта, че въпросното главоболие бе чудесна тема за разговор в случай, че смелостта й да укори Девлин за снощното му поведение се изпареше. Но когато по-късно същия ден тя за втори път отиде в конюшнята, от него пак нямаше и следа. Вътре отново бе само Мортимър, който тъкмо извеждаше една от новите кобили.
Мегън се спря, за да се порадва на красивото животно и за да попита с тон, за който се надяваше да не издава загрижеността й:
— Господин Джефрис още ли страда от това главоболие?
Дребният мъж се засмя. За бога, засмя се!
— Не, в момента тъкмо започва ново. Тя се намръщи.
— Ново ли? Как се „започва“ ново главоболие?
— С бутилка, госпожице. С две-три бутилки, ако трябва да бъда точен.
Мегън не беше напълно сигурна как трябва да приеме тази шокираща информация. Девлин да се напива? И то явно още от снощи, след като на сутринта вече имаше „ужасно тежко главоболие“. А развеселеното изражение на Мортимър й подсказваше, че причината вероятно е у нея. У нея? Мисълта, че е способна да накара един мъж да пие заради нея, беше вълнуваща. Нима наистина бе възможно да му оказва толкова силно въздействие?
Не бъди толкова самодоволна. Вероятно пиянството му няма нищо общо с теб.
Знам, но мисълта беше приятна.
Все едно, ти не искаш да се срещаш с този мъж, когато е пиян.
И това го знам, и то много по-добре от теб. Достатъчно ужасен е, когато е трезвен.
Права си, но аз имах предвид друго: пиенето кара хората да губят контрол върху емоциите си. А тъй като неговите емоции без друго стават доста неконтролируеми в твое присъствие…
— Ясно, ясно — раздразнено измърмори Мегън.
— Моля?
— Нищо, господин Браун. — Тя въздъхна. — Току-що реших да посетя моята приятелка Тифани. Ще взема кобилата, ако нямате нищо против.
— Разбира се, че нямам. Тъкмо ще ми спестите усилията да изпитвам уменията й сам, а и тя е достатъчно кротка. Почакайте само да сменя седлото.
Мегън кимна, но докато чакаше, погледът й непрекъснато бягаше към дъното на конюшнята.
Не си го и помисляй.
Тя се изчерви виновно.
Хм, а ти не си ли любопитна да узнаеш как изглежда, когато е пиян?
Вероятно отблъскващо.
Или глупаво. Виж това е нещо, което си заслужава да се види.
Търсиш си белята.
А-ха, значи изведнъж стана разумна? Сигурно защото отивам при Тифани. Тя винаги ти е оказвала благотворно въздействие.